— Не знам — унило рече капитанът. — Непрекъснато мисля за това. Знаехме, че гостите на сър Уолтър пристигат. Приготвихме Мобисон, осигурихме провизии. Претърсих стая по стая. Обкръжихме господарската къща. Чужденците пристигнаха, изглеждаха уморени. Размених някоя и друга дума с тях. Влязоха в господарската къща, заключиха и залостиха вратите и капаците на прозорците. Хората ми обкръжиха къщата, останалото го знаете. До момента, в който не потропахме на вратата и поискахме да влезем, не видяхме, не чухме, не забелязахме нищо тревожно. Сър Хю, наистина не знам как е станало.
— Сервин?
Уендовър въздъхна.
— Висок мъж, без коса, това помня, облечен в черна кожа като… — посочи с пръсти към Ранулф — професионален фехтовчик, някога е бил войник. Имаше сурово лице и очи с подпухнали клепачи.
— Беше ли добре въоръжен?
— Да, носеше военен колан. Когато го видях да влиза в къщата, носеше и арбалет. Бих казал, че няма да е лесно да бъде убит човек като него.
— Но сега е изчезнал, така ли е?
— Сър Хю — Уендовър се приведе с умоляващо изражение и сплете ръце, — никой не е напускал Мобисон онази нощ, уверявам те!
— А по-късно? — рече Корбет. — Имам предвид, когато вратите бяха разбити и открихте труповете. Несъмнено е настъпил хаос и суматоха. Възможно е някой да се е измъкнал тогава?
— Не вярвам — отвърна Уендовър. — Бяхме особено бдителни, понеже никой нищо не беше видял. Сър Хю, знам, че си бил в Мобисон. Видя ли следи от стъпки, някой капак да е бил разклатен или да е разбита врата?
Корбет не отговори, а се загледа някъде над главата на Уендовър.
— Благодаря, капитане — рече най-после той.
Уендовър продължаваше да седи.
— Казах, че ти благодаря — повтори Корбет.
— Сър Хю — умолително рече Уендовър, — лейди Аделиша…
— Не знам — отвърна Корбет. — Ще трябва да обсъдите въпроса двамата. Засега тя все още е затворничка на краля, какъвто можеш да се окажеш и ти, мастър Уендовър.
Глава девета
Aspice quam breve sit quod vivimus.
Колко кратък е животът ни.
След Уендовър положи клетва Беренгария. Не личеше да е дори малко притеснена. Бързо произнесе думите на клетвата, водена от все така притеснения отец Уорфелд. Седна — въплъщение на скромност, с ръце в скута и блеснали очи, сякаш я бяха поканили на коледно представление. Набързо разказа, че е израсла в сиропиталище, че била настанена на служба преди около година и половина, как започнала работа при лейди Аделиша, която била най-благата от всички господарки. В деня, в който сър Рауф бил убит, двете с лейди Аделиша обикаляли пазара на Кентърбъри. Докато бъбреше, Корбет удари с ръка по масата. Стресната, Беренгария подскочи, после се засмя насила, попрегърби се, пръстите й заусукваха кичури от косата й.
— На колко години си?
— Ами на седемнайсет-осемнайсет, сър Хю — отвърна тя на мига.
Корбет се извърна към Ранулф.
— Според теб, дали ще я обесят?
— Няма никакво съмнение, щом е на толкова години.
— Да ме обесят ли? — гласът на Беренгария се извиси до писък, от усмивката й нямаше и следа. — Да ме обесят ли, сър Хю, не съм направила…
— Ти лъжесвидетелстваш — наведе се над масата Корбет. Приближи свещника, сякаш за да разгледа по-добре лицето й. — Ти си лъжкиня, Беренгария. По очите ти познавам. Без съмнение лъжесвидетелстваш. Знаем, че лейди Аделиша е посещавала капитан Уендовър в стаята му в «Игра на дама». И мисля — Корбет се изсмя, — че половината Кентърбъри го знае! А ти, малка Беренгария, си тичала насам-натам за покупки, така ли е? Като че ли не. Според свидетел, когато през онези следобеди лейди Аделиша е ходила в Кентърбъри и се е усамотявала с любовника си, случвало се е ти да се връщаш в къщата на сър Рауф. Защо? Онзи следобед върна ли се?
Ръката на Корбет отново се стовари на масата.
— Ти си под клетва, жено, и това не ти е някакво забавление. Ще ми кажеш истината иначе или ще те обесят, или ще бъдеш пребита до смърт!
С пребледняло лице, Беренгария понечи да скочи от стола, но Ранулф се понадигна от своя, затова тя бързо седна отново на мястото си, мрачно вперила поглед в Корбет, който потисна всяка жалост заради ужаса, който бе предизвикал у нея. Девойката знаеше повече, отколкото признаваше. Не се бяха събрали в тая мрачна зала, за да слушат лъжите й. Бяха го нападнали и заплашвали, приятелят му Грискин беше убит, защо му беше да й съчувства?
— И така, Беренгария, в следобеда, когато сър Рауф беше убит, ти върна ли се в Суитмийд манър? Дойде ли дотук?
39
Марбод (1035–1123) — епископ на Рен, известен и като поет, агиограф и автор на множество химни. — Бел.ред.