— Открих ги тази сутрин — рече икономът — напълно безжизнени. Сложих хляб и сирене, както ми каза и ги полях с онова вино — въздъхна тежко. — Сър Хю, някой е искал да ти стори голямо зло.
— Но не успя! — Корбет извади сребърна монета от кесията си, сграбчи ръката на стареца и я пусна в дланта му. — Нека тайната си остане между нас, братко. Не казвай никому, докато не си тръгнем. Ще те помоля да бъдеш нащрек за храната и напитките, които се поднасят.
— Сигурен ли си, че не трябва да кажем на някого? — запримигва слисано старият монах. — Сър Хю, ти си в голяма опасност тук, в абатството. Това е нечувано! Абатът ще бъде ужасен!
— Абатът няма да бъде ужасен — усмихна се Корбет, — защото никой нищо няма да му каже. Сега, братко, искам да те помоля за още една голяма услуга. Навремето тук е преподавал някой си брат Фулбърт, учениците са били негова отговорност, нали? Тук ли е още? Може ли да говоря с него?
— Брат Фулбърт, разбира се, той е от старите. Ела, ще те заведа при него. Той е ранобудник, такъв си е открай време.
Монахът отново поведе Корбет през плетеницата от каменни галерии. Срещаха и се разминаваха с монаси, заети с всекидневните си задачи. Абатството се готвеше за Коледа. Наоколо имаше ръчни колички, пълни със зеленика, чиито кървавочервени плодчета се открояваха върху зелените й клонки. Имаше отсечени коледни бъдници, в нишите на прозорците стояха подредени коледни свещи, а из въздуха се носеха уханията и миризмите от различните помещения и стаи в абатството. Уханията на готвените ястия от кухнята се смесваха с миризмите от помещенията за обработка на кожи и пергамент от скрипториума. Тамянният дим от кадилниците се смесваше с уханието, което идваше от къпалните и натрапчивия мирис на тор, скоро натрупан около розовите храсти, снегът, около които беше изчистен. Тук-там се бяха скупчили и монаси, които си приказваха под статуи с каменни лица.
Най-накрая стигнаха до двуетажна къща, обградена със собствена градина. Отговорникът за гостите махна към Корбет. Вдигнатото резе на вратата издрънча шумно сред покоя на мястото. Мъжът поведе Корбет по дървени стъпала, през много чист ходник, и почука на една врата.
— Влез — извика някой отвътре. — Винаги си добре дошъл и го знаеш.
Вътре брат Фулбърт седеше зад една маса. Раменете му се тресяха от смях, докато четеше ръкопис, в който се взираше отблизо и чиито редове следеше с пръст. Не вдигна поглед при влизането на Корбет и иконома, а продължи да се киска, съсредоточен в ръкописа. Килията беше уютна, добре отоплена от мангал с въглища, а тъканите в топли цветове по стените и дебелите килими на пода пазеха от студа на ледените каменни плочи. Навсякъде из стаята беше пълно с ръкописи, поддаващи се и от отворените сандъци. На писалището имаше книга, друга лежеше на недооправеното легло.
— Братко Фулбърт? — икономът се наведе над масата.
Старият монах вдигна поглед. Имаше оредяла бяла коса, която обграждаше лице с остри черти, сбръчкано и дълбоко набраздено лице. Очите му обаче блестяха младежки. Кимна към своя събрат монах и погледна питащо към Корбет. Икономът набързо ги представи един на друг, а брат Фулбърт каза на Корбет да си вземе стол от ъгъла и да седне насреща му, сякаш бе ученик. Икономът припряно се оттегли и затвори плътно вратата след себе си.
— Виж ти, виж ти — облегна лакът на масата Фулбърт. — Значи ти си човекът на краля, писарят, а? Чух за идването ти — той огледа пръстена на лявата ръка на Корбет. — Главен писар в канцеларията на Тайния печат. Някога и аз бях кралски писар, докато не открих истинското си призвание, след като отидох в Оксфорд. Срещнах хора, които са били свидетели на Големия бунт, когато се развели черни знамена и учениците се отбранявали с бой от гражданите. Ще ми се да се върна в Оксфорд, сър Хю — въздъхна той. — Вече е друг, но все пак, подозирам, че макар и скрит, пламъкът продължава да гори. Помниш ли старата училищна поговорка? «Щом онова, което е било там, не е изчезнало, следователно все още трябва да е там.»
Корбет се засмя в знак на съгласие.
Фулбърт пак сведе поглед към ръкописа, въздъхна отново и го отмести. Надвеси се над масата, като заговорник.
— Сър Хю, не казвай никому, но чета препис на Sic et Non на Абелар[44]. Чел ли си текста?
Корбет кимна.
— Какво гласи? — приведе се напред Фулбърт.
— Преди около двеста години Абелар взел цитати от богослови и показал как си противоречат един на друг. Тезата му не била приета радушно от Църквата, особено от Бернар от Клерво[45] и се разгорял жесток спор между богословите…
44
Sic et Non (лат.) — «Да и не» е схоластичен текст, чийто автор е Пиер Абелар (1079–1142). В този текст Абелар съпоставя очевидно противоречиви цитати от великите християнски теолози по много от традиционните теми в християнската теология. В пролога Абелар очертава правилата, по които тези противоречия могат да бъдат избегнати, а най-важното от тях е да се държи сметка за множеството значения на една и съща дума. Вероятно текстът е бил насочен към студенти и предназначен за логически упражнения в теологията. — Бел.прев.
45
Бернар от Клерво (1090–1153). Френски монах, богослов, мистик и основател на реформаторския Орден на цистерианците. — Бел.прев.