— Сякаш здраво му пареше под краката — прошепна Ликуващия, — хвана по лондонския път.
Корбет се разсмя, потупа Ликуващия по рамото и се прибра в стаята си. Взе арбалет и постави в жлеба стрела, опъна тетивата, обезопаси я и го постави на стол близо до вратата. Измъкна меча си и камата, обърна ги, остави ги така, че остриетата им да проблясват на светлината. Заключи и залости вратата и поспа. Рано следобед излезе, за да се сбогува с Ранулф и Чансън.
По-късно през деня, когато камбаните възвестяваха времето за вечерната служба, гостите на Корбет започнаха да се събират в настлания с плочи двор. Той посрещна всеки на вратата и го съпроводи до помещението, което беше преобразено в малка, уютна приемна с цветни тъкани и пъстри килими, грубо скована маса стоеше в средата, покрита с блестящо бяла ленена покривка, запален свещник гореше ярко и разпръскваше мрака. Въглищата в мангалите пламтяха, а в огнището огънят пращеше весело. Корбет се държеше ведро, на всеки от гостите предложи малка чаша вино с подправки, преди да ги заведе до местата им на масата. Готвачите бяха дали най-доброто от себе си. Корбет следеше каната с вино да стигне до всеки. В началото атмосферата беше студена, дори враждебна. Когато обаче поднесоха зелената супа с бадеми, следвана от задушени в ейл стриди, раци, свинско с яйца, кълцано месо, печен петел в тъмен сос, еленско в сок от пиперки и каните с вино бяха повторно напълнени, гостите се отпуснаха. Само Касълдийн оставаше нащрек, лицето му все още беше бяло като платно, а той — притеснен и тревожен след краткия, но прям разговор с Корбет по-рано през деня.
— Сър Хю — отец Уорфелд вдигна чашата си за тост, — това е изключително любезно от твоя страна. Какъв е поводът?
— Ами, отче… — Корбет се отпусна в стола си начело на масата и стрелна с поглед лейди Аделиша, която изглеждаше прекрасно в синята си рокля, обшита с кожи. Великолепната й коса беше прибрана със скъпоценен накит и почти изцяло, но не съвсем скрита под изящен бял воал. — Защото си тръгвам.
— Тръгваш ли? — Дерош побутна настрана сребърния поднос и изпитателно погледна сър Хю. — Приключи ли с поставената ти от краля задача в Кентърбъри?
— Да, сър, приключих със задачата на краля, благодарение на един човек на име Едмънд Гроскот! Или поне това име са му дали в кръщелния купел — Корбет се разсмя. — Подвизава се под прякора Поклонника и общува с трубадури, артисти и скитници. Някога Поклонника бил престъпник, преследван от един venator hominum на име Хюбърт Фицърс. По свой хитър начин успял да открие как изглежда Хюбърт.
— И? — попита лейди Аделиша.
— В този миг Поклонника вече е получил убежище в църквата «Сейнт Майкъл» в Корнхил, Лондон. Ще говори само с мен. Изпратих Чансън и Ранулф по заледените пътища, да го вземат със себе си и да го отведат в Тауър или Нюгейт, или да го доведат тук. Подозирам, че ще бъде Тауър. Ако времето се задържи такова и утре, със сигурност ще си тръгна от Кентърбъри. Разбираш ли, Поклонника е сменял много занаяти. За мен работят и мъже, и жени. В известен смисъл те са тайно общество, аз ги наричам ordinaires[48]. Събират истински дреболии, парченца от сведения, късчета и отрязъци. Поклонника е един от тях и си заслужи защитата.
— Кой според теб… — изломоти Лечлейд от мястото си в края на масата. — Кой според теб е Фицърс?
— Мастър Лечлейд, той е това, за което и сам се представя — убиец, който дебне в мрака.
— Ами отвратителните убийства — попита Дерош — в Мобисон и на другите места?
— Все още не съм ги разрешил — излъга Корбет. — Нито защо е убит онзи беден страж в Суитмийд, нито убийствата на сър Рауф и Беренгария. Разбира се, чули сте новините за Уендовър, нали?
Всички отвърнаха, че са ги научили. Корбет стрелна с поглед лейди Аделиша, която само сведе глава, взе ножа си и се заигра с парче месо в чинията си. Притеснена, тя се закашля и вдигна чашата си, за да прикрие своето смущение.