Никога Асол не беше навлизала толкова дълбоко в гората, както сега. Погълната от нетърпеливото желание да хване играчката, тя не се озърташе встрани; по брега, където се суетеше, имаше много препятствия, които отвличаха вниманието й. Обраснали с мъх дънери на паднали дървета, ями, висока папрат, шипкови храсти, жасмин и лески й пречеха на всяка крачка; като ги преодоляваше, тя постепенно губеше сили и се спираше все по-често и по-често, за да си отпочине или да махне от лицето си лепкава паяжина. Когато на по-широките места се заредиха тръстики и блатни гъсталаци, Асол съвсем загуби от погледа си аления блясък на платната, но след като заобиколи острия завой на течението, отново ги видя да се носят омело и неотстъпно напред. На едно място момиченцето се огледа и огромната гора със своята пъстрота, която преминаваше от димните стълбове светлина сред листата към тъмните процепи на задрямалия полумрак, силно го порази. За миг то се стъписа, но като си спомни пак за играчката, изпусна няколко пъти едно дълбоко „ф-фу-у-у“ и се затече с всички сили.
В такава безуспешна и тревожна гонитба премина почти час; тогава Асол учудено, но и с облекчение видя как отпред дърветата се разстъпиха свободно, за да пропуснат синия разлив на морето, облаците и края на жълтия пясъчен насип, на който тя изтича, като едва се държеше на краката си от умора. Тука беше устието на потока; той се разливаше не особено широко и плитко, така че се виждаше струящата се синина на камъните, и се губеше в насрещната морска вълна. От ниския, изровен от корените насип Асол видя на голям плосък камък край потока да седи гърбом към нея човек, който държеше в ръцете си доплувалото до него корабче и го разглеждаше от всички страни с любопитството на слон, уловил пеперуда. Поуспокоена, че играчката е цяла, Асол се спусна по насипа, приближи се до непознатия и като вторачи в него изпитателен поглед, зачака кога той ще повдигне глава. Но непознатият беше така зает да съзерцава горския сюрприз, че момиченцето можа да го разгледа от глава до пети и да установи, че досега нито един път не му се бе случвало да срещне подобни на него хора.
Но пред нея не беше някой друг, а странствуващият пешком Егъл, известен събирач на песни, легенди, предания и приказки. Посивелите му къдри падаха и се диплеха под сламената му шапка; сивата блуза, напъхана в син панталон, и високите ботуши му придаваха вид на ловец; бялата яка, връзката, коланът с нанизани сребърни украшения, бастунът и чантата с новичка никелова закопчалка издаваха гражданина. Неговото лице, ако можем да наречем лице носа, устните и очите, които поглеждаха изпод избуялата чаталеста брада и изпод разкошните, свирепо щръкнали нагоре мустаци, би ни се сторило прозрачно бяло, ако не бяха сивите като пясък и блестящи като чиста стомана очи, които обладаваха силен и смел поглед.
— Върни ми го сега — плахо каза момиченцето. — Ти вече си поигра. Как го хвана?
Егъл повдигна глава и изтърва корабчето — така неочаквано бе прозвучало развълнуваното гласче на Асол. Около минута старецът я разглежда, като й се усмихваше и бавно приглаждаше брада е голямата си жилеста шепа. Много пъти праната басмена рокля прикриваше едва до коленете слабите загорели крачка на момиченцето. Тъмната му гъста коса, прибрана в дантелена кърпа, се бе смъкнала до раменете. Всяка черта на Асол беше изразително лека и чиста, както е лек и чист полетът на лястовичката. Тъмните й очи със затаен тъжен въпрос изглеждаха малко по-възрастни от лицето й, чийто неправилен мек овал бе обвеян от оня прелестен загар, който е присъщ на здравата белота на кожата. В полуотворената малка уста блестеше кротка усмивка.