— И всичко това за мен ли? — попита тихо момиченцето. Сериозните му очи станаха весели и засияха доверчиво. Разбира се, опасният вълшебник не би говорил току-така; тя се приближи до него.
— А може би вече е пристигнал… корабът?
— Не, това няма да бъде толкова скоро — възрази Егъл, — най-напред, както вече ти казах, ще пораснеш. После… Какво да говорим повече. Това ще стане и толкоз. Ти какво би направила тогава?
— Аз ли? — Асол погледна в кошницата, но явно не намери там нищо, с което би могла да се отблагодари. — Аз бих го обичала — бързо каза тя и после прибави не съвсем твърдо: — Ако не бъде побойник.
— Не, няма да бъде побойник — каза вълшебникът, като намигна тайнствено, — няма да бъде, аз гарантирам за това. Върви, момиченце, и не забравяй какво ти казах между две глътки ароматна водка и като размишлявах за песните на каторжниците. Върви! Мир на пухкавата ти главичка.
Лонгрен работеше в малката си зеленчукова градина — прекопаваше картофите. Като вдигна глава, той видя Асол, която тичаше стремглаво към него с радостно и нетърпеливо лице.
— Ох — каза тя, като се мъчеше да си поеме дъх, и хвана с две ръце престилката на баща си. — Слушай какво ще ти разкажа… На брега, ей там, далеч седи вълшебник…
Тя започна с вълшебника и с неговото интересно предсказание. Трескавата мисъл й пречеше да предаде последователно случилото се. По-нататък следваше описанието на външността на вълшебника и — в обратен ред — как е гонила изпуснатото корабче.
Лонгрен изслуша момиченцето, без да го прекъсва, без да се усмихва, и когато то свърши, въображението бързо му нарисува неизвестния старец с ароматната водка в една ръка и с играчката в друга. Той се обърна, но като си спомни, че в ония случаи, които са значителни в детския живот, подобава да бъдем сериозни и учудени, тържествено закима с глава и заговори:
— Да, да, по всичко личи, че това не може да бъде друг, освен вълшебник. Бих искал да го видя… А ти, когато пак отидеш там, не се отбивай встрани; в гората лесно можеш да се загубиш.
Той остави лопатата, седна до ниския плет и взе момиченцето на коленете си. Страшно уморена, Асол се опитваше да прибави още някои подробности, но от горещината, вълнението и отпадналостта й се доспа. Очите й се слепваха, главата й се отпусна на твърдото бащино рамо, само миг и тя би се унесла в страната на сънищата, но изведнъж, обезпокоена от внезапно съмнение, Асол се изправи със затворени очи и като се облягаше с юмручетата о жилетката на Лонгрен, каза високо:
— Ти как мислиш, ще дойде ли корабът на вълшебника да ме вземе или няма?
— Ще дойде — спокойно отговори морякът, — щом са ти казали всичко това, значи е вярно.
„Ще пораснеш и ще забравиш — помисли си той, — а сега… не си струва да ти се отнема такава играчка. В бъдеще ще ти се случи да видиш много кораби, но не е алени, а с мръсни и хищни платна; отдалече — бели, гиздави, а отблизо — окъсани и нагли. Пътникът се е пошегувал е момиченцето ми. Какво от това?! Хубава шега! Нищо особено — шега! Виж как те е изморило това — половин ден в гората, из гъсталаците. А колкото за кораба с алени платна — мисли като мен: ще имаш кораб с алени платна.“
Асол спеше. Със свободната си ръка Лонгрен извади лулата си и запуши; вятърът отвя дима през плета в храста, който растеше от външната страна на оградата. Край храста, гърбом към оградата, седеше и ядеше пирог млад просяк. Разговорът между бащата и дъщерята го бе развеселил, а миризмата на хубавия тютюн го изкушаваше да си изпроси.
— Стопанино, дай ми на мене, бедния човек, да запаля — каза той през прътите на оградата. — В сравнение с твоя моят тютюн не е тютюн, а чиста отрова.
— Бих ти дал — отговори полугласно Лонгрен, — но тютюнът ми не е в този джоб. Не ми се иска, виждаш ли, да будя дъщеря си.
— Голяма работа! Ще се събуди и пак ще заспи, а човек ще си попуши.
— Ех — възрази Лонгрен, — ти си имаш тютюн, а детето е уморено. Ако искаш, ела по-късно.