Просякът плю презрително, надяна торбата на тоягата си и отвърна хапливо:
— Принцеса, ясно! Натъпка й ти главата с тия задморски кораби! Ех ти, чудак такъв, и това ми било стопанин!
— Я слушай — прошепна Лонгрен, — ако река, ще я събудя, но само за да натъркам здравия ти врат. Марш оттук!
След половин час просякът седеше с дузина рибари на една маса в кръчмата. Зад тях седяха едри жени с гъсти вежди и обли като валчести камъни ръце. Те ту подръпваха мъжете за ръкавите, ту прехвърляха през раменете им по чашка ракия — за себе си, разбира се. Просякът кипеше от обида и разказваше:
— … И не ми даде тютюн. „Ти, казва, ще навършиш пълнолетие и тогава, казва, ще дойде специален ален кораб… за тебе. Защото ти е писано да се омъжиш за принц. И ти, казва, вярвай на този вълшебник.“ А аз му думам: „Събуди я, събуди я, за да извадиш тютюна.“ А той до половината път ме гони.
— Кой? Какво? За какво говори? — чуваха се любопитните гласове на жените.
С полуобърнати глави рибарите обясняваха с насмешка:
— Лонгрен и дъщеря му са подивели, а може и да са се побъркали; ето, човекът го казва. Някакъв магьосник бил у тях — така трябва да се разбира. Те чакали — лелички, вие да не пропуснете! — задморски принц, и то на кораб с алени платна.
След три дни, като се връщаше от градския магазин, Асол чу за първи път:
— Хей, обеснице! Асол! Я погледни натам! Корабът с алени платна иде!
Момиченцето трепна и като вдигна ръка над очите си, неволно погледна към разлялото се море. После се обърна по посока на възклицанията; на двадесет крачки от него стояха група деца, те правеха гримаси и се плезеха. Момиченцето въздъхна и се затича към къщи.
II
Грей
Ако Цезар бе смятал, че е по-добре да бъдеш първи на село, отколкото втори в Рим, то Артур Грей можеше да не завижда на мъдрото Цезарово желание. Той се бе родил капитан, искаше да бъде такъв и стана такъв.
Огромният дом, в който се бе родил Грей, беше мрачен вътре и величествен отвън. Цветната градина и част от парка достигаха до самата му фасада. Лалета от най-хубави сортове — сребристосини, виолетови и черни с розов оттенък — се виеха из ливадата като капризно разхвърляни огърлици. Край лъкатушното поточе старите дървета на парка дремеха в разсеяните полусенки над блатната тръстика. Оградата на замъка — да, това бе истински замък — беше от вити чугунени стълбове, съединени с железни украшения. Всеки стълб завършваше отгоре с великолепна лилия от чугун; в тържествени дни тези чаши се напълваха с масло, което гореше в нощния мрак с големи червени пламъци.
Бащата и майката на Грей бяха горделиви роби на своето положение, на богатствата си и на законите на това общество, пред което те можеха да се наричат с „ние“. Едната част от душата им, заета с галерията от техни прадеди, бе малко достойна за изобразяване, а другата — въображаемо продължение на тая галерия, започваше с малкия Грей, който по известен, предварително набелязан план бе обречен да изживее дните си и да умре така, че и неговият портрет да може да бъде окачен на стената, без да оскверни честта на фамилията. Но в този план бе допусната малка грешка: Артур Грей се бе родил с будна душа, която никак не бе склонна да поддържа фамилната линия.
Тази будност, тази изключителна „неестественост“ на момчето започна да се проявява още от осмата му година; типът на рицаря на причудливите впечатления, на търсещия и чудотвореца, тоест на човека, избрал от безчислено разнообразните роли в живота най-опасната и затрогващата — ролята на провидение, се прояви Грей, когато веднъж доближи един стол до стената, за да достигне картината, която изобразяваше разпятието, и изправен на него, извади от окървавените ръце на Христос гвоздеите, тоест просто ги замаза с небесносиня боя, която беше откраднал от бояджията. Той намираше, че в този си вид картината го задоволява. Увлечен от своеобразното си занимание, той започна да замазва и краката на разпнатия и така бе заварен от баща си. Старецът хвана момчето за ушите, свали го от стола и попита:
— Защо разваляш картината?
— Не съм я развалил.
— Това е работа на знаменит художник.
— Няма значение — каза Грей. — Аз не мога да допусна в мое присъствие да стърчат гвоздеи от ръцете и да тече кръв. Аз не желая това.
В отговор на сина си Лионел Грей позна себе си и като скри под мустаците си усмивката, не му наложи наказание.
Грей неуморно изучаваше замъка и правеше поразителни открития. На тавана например той намери стари рицарски доспехи, подвързани с желязо и кожа книги, изгнили дрехи и ята гълъби. В избата, където се пазеше виното, получи интересни сведения за вината лафит, мадейра и херес. Тук, в мътната светлина на островърхите прозорци, притиснати от наклонените триъгълници на каменните сводове, бяха наредени малки и големи бъчви; най-голямата, с формата на сплескан кръг, заемаше цялата напречна стена на избата и бе направена от стогодишен тъмен дъб, който блестеше като полиран. В плетени кошници между бъчвите лежаха тумбести бутилки от зелено и синьо стъкло. По камъните и по пръстения под растяха сиви гъби с тънки пънчета; навсякъде плесен, мъх, влага, кисела задушлива миризма. Огромната паяжина в отдалечения ъгъл блестеше като злато привечер, когато слънцето я осветяваше с последния си лъч. На едно място бяха зарити две бъчви с най-хубавото аликанте, каквото е имало по времето на Кромвел, и винарят, като посочваше на Грей празния ъгъл, не пропускаше случай да повтори историята на знаменитата гробница, в която лежеше мъртвец, по-пъргав от глутница фокстериери. Преди да започне разказа си, винарят не забравяше да опита дали работи добре кранът на голямата бъчва, а после се отдалечаваше с облекчено сърце, защото в развеселените му очи неволно заблестяваха сълзи на безмерна радост.