Февруарската революция заварва Грин във Финландия в селището Лунатиоки. Той я посреща с възторг. Научил за революцията, Грин веднага се запътва пеша към Петроград — влаковете вече не се движели. Той оставя в Лунатиоки всичките си вещи и книги, даже портрета на Едгар По, с който никога не се разделял.
Почти всички, които са писали за Грин, говорят за близостта на Грин с Едгар По, Хагард, Джозеф Конрад, Стивънсън и Киплинг.
Грин обичаше „безумния Едгар“, но мнението, че е подражавал на него и на другите изброени писатели, не е вярно. Мнозина от тях Грин опознава вече като напълно оформен писател.
Грин много ценеше Мериме и смяташе неговата „Кармен“ за една от най-хубавите книги в световната литература. Четеше много Мопасан, Флобер, Балзак, Стендал, Чехов (Грин е потресен от Чеховите разкази), Горки, Суифт и Джек Лондон. Той често препрочита биографията на Пушкин, а в зрели години се увлича да чете енциклопедии.
Грин не беше разглезен от внимание и затова много го ценеше.
Дори най-обикновената ласка или другарска постъпка в човешките отношения предизвикаха у него дълбоко вълнение.
Така се случило например, когато животът среща за пръв път Грин с Максим Горки. Било през 1920 година. Грин е повикан в Червената армия и служи в караулен полк в град Остров край Псков, Там се разболява от петнист тиф. Откарват го в Петроград. Заедно със стотици тифозни го слагат в боткиновите бараки. Грин боледува тежко. От болницата излиза почти инвалид.
Без подслон, още болен, гладен, с тежко замаяна глава, той скита по цели дни из гранитния град да търси храна и топлина. Това е времето на опашките, дажбите, газеничетата, сухите корички хляб и ледените квартири. Мисълта за смъртта става все по-натрапчива и силна.
В това време — пише в своите непубликувани спомени жената на писателя — Максим Горки спаси Грин. Той научил за тежкото положение на Грин и направи за него всичко. По молба на Горки дадоха на Грин рядката за ония времена академична дажба и стая на Мойка, в Дома на изкуствата — топла, светла, с легло и маса. На измъчения Грин особено скъпоценна се стори тази маса — на нея той можеше да пише. Освен това Горки даде на Грин работа.
От най-дълбоко отчаяние и очакването на смъртта Грин беше възвърнат към живота от ръката на Горки. Често нощем, като си спомняше своя тежък живот и помощта на Горки, Грин, още незакрепнал от болестта, плачеше от благодарност.
През 1924 година Грин се премества във Феодосия. Иска му се да живее в тишина, по-близо до любимото море. В тази му постъпка е отразен верният инстинкт на писателя. Животът край морето е онази реална хранителна среда, която му дава възможност да измисля разказите си.
Грин живее във Феодосия до 1930 година. Там пише много, пише предимно зиме, сутрин. Понякога с часове седи в креслото, пуши и мисли. И през това време не биваше да бъде смущаван. В тези часове на размишления и свободна игра на въображението съсредоточеността беше нужна на Грин много повече, отколкото в часовете на работа. Той потъваше в своите размисли така дълбоко, че ставаше почти глух и сляп, и да го извадиш от това състояние беше трудно.
През лятото Грин почиваше. Правеше лъкове, скиташе край морето, занимаваше се с бездомни кучета, опитомяваше ранен ястреб, четеше, играеше билярд с веселите феодосийски жители — потомци на генуезци и гърци. Грин обичаше Феодосия — знойния град край зеленото, възмътно море, построен на бяла, камениста земя.
През есента на 1930 година Грин се премества от Феодосия в Стар Крим — града на цветята, тишината и развалините. Тук в самота той умира от мъчителна болест — рак в стомаха и белите дробове.
Грин умира също тъй тежко, както бе и живял. Той помолва да поставят леглото му до прозореца. Навън синеят далечните Кримски планини и небето ярко свети като отблясък на любимото и завинаги загубено море.
В един от разказите на Грин — „Възвръщане“ — има редове, сякаш написани от него за собствената му смърт — така точно предават обстановката, при която умира Грин:
Краят настъпи при светлината на широко отворените прозорци, пред лицето на полските цветя. Вече задъхвайки се, помоли да го пренесат до прозореца. Той гледаше хълмовете, като поемаше с кървящия остатък от дробовете си последните глътки въздух.
Преди смъртта си Грин силно тъгува за хората — това по-рано никога не се бе случвало с него.