Но държавата не само че не се вслуша в тези гласове, а през последната седмица на декември, именно в деня когато със специален декрет бе изразено съжаление към невинните и насилствено ослепените, в знак на милосърдие беше даден обяд за всички засегнати от Кьорфермана без изключение.
„Обядът на помирението“, както иронично го нарекоха по-късно злите езици, се състоя в султанския манеж, единственото помещение, където можеха да се поберат масите за хилядите поканени.
Слепците започнаха да се стичат от всички страни към манежа с нестихващо потропване на тояжки и налъми като предизвикаха такъв хаос, че стражите бяха принудени за дълго да преустановят движението в околните райони.
Въпреки че бяха дошли десетки служители да посрещат и упътват поканените, влизането в обширното помещение и особено заемането на местата по масите, се превърна в истинско стълпотворение. Някои несъзнателно бутаха столовете, други не знаеха къде да оставят гуслите, които бог знае защо бяха взели със себе си, докато мнозина, търсейки с ръце яденето, целите се оплескваха, или без да искат разливаха чиниите.
Разправяха, че сред слепците, в окъсани дрехи и налъми, видели как се блъска да заеме място на една от масите и бившия велик везир.
На обяда в един отделен кът, присъствуваха и редица висши служители от Двора, правителството и седалището на шейх-юл-исляма. Бяха поканени също така журналисти и дипломати от чуждестранните посолства.
Един от висшите служители взе да произнася слово, но тъй като повечето от слепците бяха започнали междувременно да ядат, по-голямата част от речта му така и не се чу сред оглушителния шум на лъжиците. Въпреки това най-същественото в него, за необходимостта да се жертвуваш в името на общия интерес, и особено посланието на султана, който се обръщаше към всички да забравят случилото се, като останат и занапред предани поданици на държавата, се разбра.
Развеселени от вкусната гозба, особено след халвата с орехи, макар и примесена с мазнината на ястието, мнозина от слепците взеха гуслите и започнаха да свирят.
Висшите служители, журналистите и чуждестранните дипломати от своите маси, мълчаливо следяха с очи гощавката.
— Във всяко зло има и по нещо добро. Мисля, че и у вас е познат този израз — обърна се германският консул към своя френски колега.
— Mais, oui, certenement2 — отвърна другият.
— Този декрет, с това ужасно и непреводимо име, освен злините, които се виждат сега, от друга страна допринесе за развитието на устното творчество, в което според моите проучвания, се чувствуваше известен упадък напоследък в османската държава.
— Ах, така ли? — възкликна французинът, поглеждайки го учудено. После си спомни, че много отдавна онзи му бе казал, че се занимава с изследване на народната поезия, затова може би думите му се сториха на французина повече странни, отколкото цинични.
— За да се убедите, достатъчно е да хвърлите поглед към тази зала — отвърна другият.
— Ах, oui — каза французинът, без да откъсва очи от средата на помещението, където гълчавата на слепците бе достигнала своя апогей.