През улицата откъм някогашен малък палат се бяха пръснали във ветрило тухли и каменна зидария; половината от предната стена липсваше, а останалата част от подпиращата се на колони фасада се беше килнала като пияна към улицата. Той спря насред платното малко пред купищата отломки и зачака, опипвайки за някой друг, който би притеглил сайдин. Да се крие покрай сградите нямаше да е никак добре, и не само защото всяка можеше да рухне по всяко време. Хиляди незрими очи сякаш го следяха от прозорците, зейнали като очните кухини на черепи, следяха го с почти доловимо очакване. Той смътно усети как новата рана запулсира в хълбока му, като жегване с огън, отекващо със злото, прилепило се в самия прах, засипал Шадар Логот. Старият белег се сви като в юмрук. Сравнена с това, раната в стъпалото му наистина изглеждаше далечна. Празнотата запулсира около него, покварата на Тъмния върху сайдин заби в ритъм с ножа, мушкащ между ребрата му. И през деня Шадар Логот беше опасно място. А нощем…
В края на улицата, оттатък един спирален обелиск, като по чудо останал непокътнат, нещо се раздвижи — загърнат в сянка силует, който притича в мрака. Ранд за малко щеше да прелее, но не можеше да повярва, че Самаил ще тръгне така. Още когато пристъпи в града, когато Самаил се бе опитал да срине всичко около Прага му, беше чул ужасни писъци. Тогава умът му почти не ги забеляза. Нищо не вирееше в Шадар Логот, нищо не можеше да живее тук, дори плъхове. Самаил сигурно си беше довел слуги, хора, които без колебание щеше да хвърли на гибел в усилието си да се добере до Ранд. Но навярно някой от тях можеше да отведе Ранд до Самаил. Той затича напред, колкото можеше по-бързо и колкото можеше по-безшумно. Потрошените каменни плочи запращяха под ботушите му със звук на скършени кости. Надяваше се този звук да е толкова гръмък само за усиления му от сайдин слух.
Спря в основата на обелиска — дебела каменна игла, покрита с древни надписи — и се вгледа напред. Който и да бе преминал тук, вече се беше скрил. Само глупци и безумно смели можеха да влязат нощем в Шадар Логот. Злото, омърсило Шадар Логот, злото, умъртвило Аридол, не беше загинало заедно с Аридол. По-нататък по улицата от един зейнал прозорец се люшна тънко пипало сребристосива мъгла и запълзя към друго, промушило се през широкия зев на висок каменен зид отсреща. Дълбините на зева засияха, сякаш вътре бе полегнала пълна месечина. С падането на нощта Машадар щеше да излезе да обикаля своя град-затвор, да се появи огромен на дузина места едновременно, или на стотина. Докосването на Машадар не беше най-приятният начин да умреш. Покварата на сайдин заби още по-силно; далечният пожар в бедрото му засвятка като десет хиляди мълнии, една през друга. Земята дори сякаш запулсира под ботушите му.
Той се извърна, вече почти решил да напусне това място веднага. Най-вероятно Самаил си бе отишъл вече, след като навън излизаше Машадар. Най-вероятно Отстъпникът го бе привлякъл тук с надеждата, че ще се спусне да го търси сред руините и Машадар ще го убие. Извърна се и спря, и опря гръб в обелиска. Към него по улицата се промъкваха два тролока — едри фигури в черни ризници, с половин ръст по-високи от него, ако не и повече. От раменете и лактите на броните им стърчаха остри шипове; носеха копия с дълги черни върхове и извити куки. За изпълнените му със сайдин очи лицата им изпъкваха ясно — едното изкривено от орлов клюн на мястото, където трябваше да е устата, другото — като космата зурла на глиган. От всяка тяхна прокрадваща се стъпка крещеше страх — тролоците обичаха да убиват, обичаха кръв, но Шадар Логот ги ужасяваше. И мърдраал трябваше да има някъде наоколо — никой тролок нямаше да влезе в този град, без да го докара мърдраал. Никой мърдраал нямаше да влезе тук, освен ако не го докараше самият Самаил. А всичко това означаваше, че Самаил още е тук, инак тези тролоци щяха да тичат към портите, а не за лов. А бяха тръгнали на лов. Глиганската зурла се въртеше и душеше въздуха.
Изведнъж от един прозорец над тролоците изскочи дрипава фигура и се хвърли върху тях с копие в ръце. Айилка, увила главата си с шуфа, но със смъкнато було. Тролокът с орловия клюн изврещя, когато късото й копие се заби дълбоко в хълбока му, измъкна се и пак се заби. Докато спътникът му падаше, ритайки в агония, глиганската зурла се извърна с ръмжене и мушна злобно с дългата си пика, но жената мигом се сниши под черния връх, промуши чудовището в корема и то се срина и се затресе.
Без да мисли, Ранд се изправи и се затича.