— Лия! — Беше я смятал за мъртва, изоставена тук от него, мъртва заради него. Лия от Косайда Чарийн — това име пареше в списъка му на мъртвите Деви.
Тя се извърна вихрено да скочи срещу него, с вдигнато копие, с кръглия щит от глиганска кожа в другата ръка. Лицето, което така добре помнеше, красиво въпреки белезите на двете бузи, се беше сгърчило от гняв.
— Мое! — изсъска тя през зъби. — Мое! Никой не може да идва тук! Никой!
Той се закова на място. Копието чакаше, готово да се забие в ребрата му.
— Лия, ти ме познаваш — промълви той. — Познаваш ме. Ще те върна при Девите, при твоите сестри по копие. — Ранд протегна ръка.
Гневът й се стопи и лицето й се сгърчи навъсено. Тя килна глава на една страна.
— Ранд ал-Тор? — промълви тя бавно. Очите й се разшириха, сведоха се към двата мъртви тролока и по лицето й се плъзна ужас. — Ранд ал-Тор — прошепна тя и с треперещи пръсти надигна черното було с пръстите на ръката, държаща копието. — Кар-а-карн! — изхлипа тя. И побягна.
Той хукна след нея, препъваше се в купищата отломки, пръснати по улицата, падаше, ставаше и падаше отново. Слабостта на тялото му беше далечна, както и болката, но дори зареян дълбоко в Празнотата, не можеше да тласка тялото си повече от това. Лия изчезна в нощта.
И в следващия миг той почти се сблъска с четирима тролоци и един мърдраал с мастилен плащ, провиснал неестествено на гърба му. Тролоците се озъбиха изненадано, но изненадата им трая по-малко от едно тупване на сърцето му. Надигнаха се увенчани с куки копия и закривени като коси мечове; черният като смърт меч на мърдраала беше в юмрука му — острие, нанасящо рани почти толкова смъртоносни, колкото камата на Фейн.
Ранд дори не се опита да измъкне меча с ецваната чапла на бедрото си. Като самата смърт, той преля и меч от плам изникна в ръцете му, мрачно пулсиращ с пулса на сайдин, и помете безоката глава от раменете на Чезнещия. По-лесно щеше да е просто да ги унищожи по начина, по който Аша’ман посяха смърт в Думайски кладенци, но да промени сега сплитовете, да се опита да ги промени, можеше да го забави фатално. Тези криви мечове можеха да убият дори него. И той затанцува с меча сред мрака, огрян от пламъка в ръцете му, и сенки се разлетяха по лицата пред него, лица с вълчи и кози муцуни, лица — изкривени от писъците, докато освирепелият му меч сечеше черната броня и плътта под нея.
А после мечът в ръцете му изчезна. Той стоеше сред трупове. Последният паднал тролок все още се тресеше и козите му рога дращеха разпуканата настилка. Безглавият мърдраал още мяташе ръце и крака, разбира се, и токовете на ботушите му дращеха диво — не умираха бързо Получовеците, дори обезглавени.
И щом мечът му изчезна, сребриста мълния се понесе надолу от безоблачното звездно небе.
Първата светкавица се стовари с оглушителен тътен няма и на четири крачки от него. Светът побеля и Празнотата се срина. Земята подскочи под него при удара на следващата мълния, и на следващата. Едва тогава той осъзна, че е паднал по очи. Въздухът запращя. Зашеметен, Ранд се надигна и побягна от пороя мълнии, разкъсващи улицата. Напред и само напред, без да мисли накъде, само да е по-надалече.
Изведнъж видя къде се е озовал — сред прекатурени каменни отломки, някои високи колкото него. Тук-там в огромните каменни плочи на пода зееха дупки. Отвсякъде се издигаха високи стени с редици и редици тераси, които ги опасваха. Останала беше само малка част от някогашния огромен купол на покрива, в единия ъгъл. В небето грееха ярки звезди.
Той залитна още една крачка… и пропадна. Замаха отчаяно с ръце. Успя да се хване за някакъв нащърбен ръб. Увисна сред катранен мрак. Пропастта под него можеше да е само няколко разтега или цяла миля дълбока — не можеше да прецени. Можеше да заметне стеги на Въздух и да се хване за нащърбения ръб, само че… Самаил някак бе усетил сравнително малкото количество сайдин, който бе използвал в меча. Имаше малко забавяне преди да ударят мълниите, но Ранд не знаеше колко време му бе отнело, докато избие тролоците. Минута? Секунди?
Той се напрегна и посегна нагоре с лявата си ръка, за да се хване за ръба на ямата. Болката, вече неспирана от Празнотата, го промуши като кинжал. Светли точици заиграха пред очите му. Още по-лошо — дясната му ръка се плъзна по ронещия се камък и той усети как пръстите му отслабват. Щеше да се наложи да…
Една ръка го стисна за дясната китка.
— Глупец си ти — изрече дълбок мъжки глас. — Имаш късмет, че не искам да те видя мъртъв точно днес. — Ръката започна да го издърпва нагоре. — Няма ли да помогнеш поне? — настоя гласът. — Не мисля да те мъкна на раменете си, нито да убивам Самаил вместо теб.