— Тарна винаги е сигурна, че може да накара хората да направят това, което е ясно, че няма да направят. — Случайно да имаше някакво натъртване в това, някакъв язвителен тон? Елайда реши да го подмине. Много неща от Алвиарин трябваше да подминава, но все щеше да дойде денят. Скоро.
— Колкото до армията им, дъще, тя казва, че са най-много две-три хиляди мъже. Ако бяха повече, щяха да се погрижат тя да ги забележи, за да ни сплашат. — Според Елайда очите и ушите винаги преувеличаваха, за да изглеждат сведенията им по-ценни. Само на Сестри можеше да се разчита напълно. На Червените Сестри поне. На някои от тях, най-малкото. — Но щеше да ми е все едно и двадесет хиляди да бяха, или петдесет, дори и сто. Да се досещаш защо? — И се обърна, Алвиарин бе все така невъзмутимо сдържана, маска на сляпо невежество. — Сведуща си във всички аспекти на законите на Кулата. Какво наказание очаква бунтовничките?
— За водачките — отвърна бавно Алвиарин, — усмиряване. — Леко се намръщи и полите й едва-едва се люшнаха, когато нозете й пристъпиха нервно. Хубаво. Това дори Посветените го знаеха и тя не можеше да разбере защо Елайда я пита. Много добре. — За много от останалите — също.
— Може би. — Самите водачи можеха да се отърват, ако се покоряха по подобаващ начин. Най-леката присъда, която се предвиждаше според закона, беше бой по голо с брезови пръчки във Великата зала в присъствието на Заседателките, а после поне година и един ден публично наказание. Но никъде не се казваше, че наказанието трябва да се изтърпи наведнъж; месец тук, месец там, и щяха да си изкупуват греховете поне десет години в постоянно напомняне до какво ги е довела безразсъдната им съпротива срещу нея. Някои, разбира се, щяха да бъдат усмирени — Шериам и още няколко от по-изтъкнатите им така наречени „Заседателки“, — но само толкова, колкото да са достатъчно, за да се боят всички останали да не би отново да стъпят накриво, без да отслабва Кулата. Бялата кула трябваше да е цяла и трябваше да е силна. Силна и здраво стисната в десницата й.
— Само едно от техните престъпления изисква усмиряване. — Алвиарин понечи да отвори уста. Имало беше бунтове в древността, заровени толкова дълбоко, че малко от Сестрите знаеха за тях. Хрониките бяха безсилни, списъците на усмирените и екзекутираните бяха достъпни само за Амирлин, Пазителката и Заседателките освен за няколкото библиотекари, които ги пазеха. Елайда не даде възможност на Алвиарин да проговори. — Всяка жена, която лъжливо се обяви за Амирлинския трон, трябва да бъде усмирена. Ако са вярвали, че имат някакъв шанс, то Шериам щеше да стане тяхната Амирлин, или Лелейн, или Карлиня, или някоя от останалите. — Тарна докладваше, че Романда Касин е изоставила уединението си; Романда със сигурност щеше да сграбчи шарфа, ако бе видяла и една десета шанс за успех. — Но вместо това са насадили една Посветена!
Елайда поклати глава и се усмихна пренебрежително. Можеше да цитира всяка думичка от закона, постановяващ как се избира Амирлин — в края на краищата самата тя се бе възползвала много добре от него, — и там нито веднъж не се поставяше изискването жената да е Пълна Сестра. Просто беше очевидно, че трябва да е, затова онези, които бяха предписали рамките на закона, така и не бяха го заявили изрично и бунтовничките се бяха промушили през тази пукнатина.
— Те знаят, че каузата им е безнадеждна, Алвиарин. Смятат да се поперчат и да повилнеят, ще се опитат да изровят някакво оправдание за себе си и ще подхвърлят момичето за жертва. — Което беше жалко. Това момиченце ал-Вийр бе още един ключ към ал-Тор, а когато достигнеше пълната си мощ в Единствената сила, щеше да стане една от най-могъщите през последните хиляда години, че и повече. Жалко наистина.
— Не бих казала, че Гарет Брин и армията му са перчене. Докато стигнат Тар Валон, ще са му нужни пет-шест месеца. За това време върховният капитан Чубайн може да усили гвардията…
— Ха, армията му — изсумтя презрително Елайда. Алвиарин наистина беше голяма глупачка и въпреки цялата си хладна външност беше плашлива като заек. Оставаше само да изтърси и глупостите на онази Санче за бродещите на воля Отстъпници. Разбира се, тя не знаеше тайната, но все едно… — Селяци, помъкнали пики, месари с лъкове и шивачи, яхнали коне! И на всяка крачка по пътя си мислещи си за Блестящите стени, възпрели дори Артур Ястребовото крило. — Не, не беше заек. Невестулка. Но рано или късно щеше да стане само на кожа от невестулка, пришита на пелерината на Елайда. Дано Светлината дадеше да е по-рано. — На всяка крачка по пътя си ще губят по един, ако не и по десетима. Изобщо няма да се изненадам, ако нашите бунтовнички ни се появят тук само със Стражниците си. — Твърде много хора знаеха за разцеплението в Кулата. Но потушеше ли се бунтът, разбира се, можеше да се направи така, че да прилича на маневра, на част от замисъла да се наложи контрол над младия ал-Тор например. Но това усилие щеше да продължи с години, с поколения, докато се забрави всичко и дори споменът заглъхне. На колене щеше да си плати за това всяка бунтовничка, до последната.