Борис Акунин
Коронация
20 май
Той загина пред очите ми, този чудноват и неприятен господин.
Всичко стана бързо, толкова бързо!
Едновременно с грохота на изстрелите той залитна към въжето.
Изпусна малкия си револвер, хвана се за хлабавия парапет и застина, отметнал глава назад. Мярна се бялото му лице с черната напречна драска на мустаците, и изчезна под черния креп.
— Ераст Петрович! — извиках аз — за първи път го назовавах по име и бащино.
Или само исках да извикам?
Нестабилната дъсчена настилка се люлееше под краката му. Главата му внезапно се люшна напред, сякаш тласната от мощен удар, тялото се извъртя, падна върху въжето и в следващия миг с нелепо превъртане полетя надолу, надолу, надолу.
Съкровеното ковчеже изпадна от ръцете ми, удари се в камък и се разцепи, в ослепителни искри блеснаха с разноцветните си багри брилянти, сапфири, изумруди, но аз изобщо не удостоих с поглед несметните съкровища, които се пръснаха в тревата.
От урвата се чу мек хрускав звук от удара и аз изстенах. Черната фигура се затъркаля по стръмния склон и спря гадното си въртене чак при потока, отпусна безжизнено ръка във водата и остана да лежи ничком, с лице в речния чакъл.
Не обичах този човек. Може би дори го мразех. Във всеки случай исках веднъж завинаги да се махне от живота ни. Но не съм пожелавал смъртта му.
Рискът беше негов занаят, той през цялото време си играеше с опасността, но изобщо не съм очаквал, че може да загине. Струваше ми се безсмъртен.
Не знам колко време останах така, сковано загледан надолу. Сигурно малко. Но времето сякаш се разцепи и аз пропаднах в този пролом — там, в предишния безметежен живот, секнал точно преди две седмици.
Да, тогава пак беше понеделник, шести май.
6 май
Пристигнахме в древната столица на руската държава сутринта. Поради предстоящите коронационни тържества Николаевската гара беше претоварена и нашият влак бе отклонен с маневра за Брестката гара, което от страна на местните власти ми се стори, меко казано, нередно. Вероятно си казаха думата малко хладните отношения между негово височество Георгий Александрович и негово височество Симеон Александрович, московския генерал-губернатор. Никак другояче не мога да си обясня унизителния половинчасов престой на разпределителната и последвалото отпращане на извънредния ни влак от централната гара към по-второстепенната.
А и там не ни посрещна лично Симеон Александрович, както е по протокол, традиция, роднинско задължение и най-малкото поне от уважение към по-големия брат, а председателят на комисията по посрещане на гостите, който впрочем веднага отпътува към Николаевската гара за посрещането на пруския принц. Откога пруският престолонаследник заслужава повече почести в Москва от чичото на негово величество, генерал-адмирал на руската флота и втори по старшинство от великите князе в императорския дом? Георгий Александрович не се издаде външно, но сигурно е бил възмутен от толкова явния афронт не по-малко от мен.
Добре че поне нейно височество княгиня Екатерина Йоановна беше останала в Петербург — тя е толкова ревностна спрямо тънкостите на ритуала и спазването на августейшото достойнство! Брусницата, поразила четиримата й по-малки сина — Алексей Георгиевич, Сергей Георгиевич, Дмитрий Георгиевич и Константин Георгиевич, — възпрепятства участието на нейно височество, образцова и любяща майка, в коронацията, най-висшето събитие в живота на държавата и императорската фамилия. Впрочем злите езици твърдяха, че отсъствието на нейно височество от московските тържества не се дължи толкова на майчината любов, колкото на нежеланието й да участва като статистка в триумфа на младата царица. Споменаваше се и миналогодишната история с коледния бал. Новата императрица предложи на дамите в августейшата фамилия да учредят ръкоделен кръжец — всяка от великите княгини да оплете топла шапчица за сирачетата в Мариинския приют. Може би Екатерина Йоановна наистина се беше отнесла излишно сурово към начинанието. Не отричам дори, че оттогава отношенията между нейно височество и нейно величество се влошиха, обаче нямаше никакво търсене на скандал в непристигането на господарката ми за коронацията, гарантирам. Екатерина Йоановна може да има каквото си иска отношение към нейно величество, но тя никога не би си позволила да пренебрегне династичния дълг без извънредно сериозна причина. Синовете на нейно височество наистина бяха много болни.
Тъжно, разбира се, но както казват хората, всяко зло за добро, защото заедно с нейно височество в столицата остана цялото великокняжеско обкръжение, което съществено облекчи нелесната ми задача, свързана с временното пребиваване в Москва. Придворните дами бяха много отчаяни, че няма да видят московското празненство, и не криеха недоволството си (в рамките на етикета, естествено), но Екатерина Йоановна остана непреклонна: според церемониала най-близкото обкръжение трябваше да е там, където са повечето членове на великокняжеската фамилия, а повечето Георгиевичи, както неофициално се именува нашето коляно от императорския дом, останаха в Петербург.