Главата вече не ме болеше толкова много, но ужасно ми пресъхна гърлото.
Поседях, размишлявайки вяло дали трябва да вървя нанякъде или да остана тук.
Останах — и правилно постъпих, защото скоро се появи Ераст Петрович.
Той пак беше с полицейския мундир, само дето ботушите му бяха много прашни, а белите му ръкавици бяха целите омазани в пръст.
— Жив ли сте? — мрачно попита той. — Господи, Зюкин, какво нещастие. Т-такова нещо съм виждал само в плевенските сражения. Хиляди убити и осакатени. Това е най-ужасното злодеяние на Линд. Той като старовремски владетел отнесе в гроба със себе си цяла армия роби.
— И Линд ли е стъпкан? — попитах без особен интерес, все още замаян.
— Не си представям как би могъл да оцелее в т-такова меле. Сега ще проверим впрочем. Войниците и полицаите тъкмо приключиха с излагането на труповете за разпознаване — там, край пътя. Цяла редица от трупове, дълга почти километър. Но как ще го разпознаем, дори не сме му виждали лицето. Освен по пелерината… Да вървим, Зюкин, да вървим.
И аз с куцукане се помъкнах подире му.
Покрай шосето наистина беше подреден шпалир от покойници — докъдето поглед стигаше. От Москва се точеха колони от каруци и кабриолети — беше наредено убитите да се карат на Ваганковското гробище, но още не вдигаха труповете.
Наоколо се разхождаха мрачни началници — военни, полицейски, цивилни, всеки съпроводен от свита. Ах, какво ги чакаше за проваления празник на коронясването, помислих си без злорадство, по-скоро със съчувствие. Линд беше виновникът за тази касапница, но щеше да се дири сметка от отговорните лица.
Имах странно чувство, докато бавно се влачех покрай пътя — сякаш съм някаква височайша особа и ме приветства парадът на мъртъвците. Мнозина ми се усмихваха с размазани плоски лица. Аз поначало бях като вцепенен, а сега съвсем се вкамених, и по-добре. Само на едно място се спрях до онова момченце, което одеве се бяха опитали да изнесат на ръце от блъсканицата, но явно не бяха успели. С тъпо любопитство погледах как прозрачно синеят широко отворените му очи и закуцуках нататък. Имаше и много други като нас с Фандорин — едни търсеха роднини, други просто зяпаха от любопитство.
— Мале-мале — чух по едно време. — Награбил се.
Край един покойник се беше събрала тълпа от зяпачи, имаше и един стражар. Покойник като покойник — кльощав, със сламена коса и размазан нос, но на гърдите му наредени десетина портфейла и няколко часовника с ланци.
— Джебчия — обясни ми жизнерадостно старче и зацъка съболезнователно. — И той хаир не е видял. А какъв хубав улов го е чакал.
Някой заопява със страховит глас — сигурно беше познал роднина, та побързах да се махна.
Закуцуках напред и едва изминал двайсетина крачки, изведнъж се свестих. Познатият черен сюртук!
Да, наистина беше той, Пощенеца!
Фандорин също го видя, дойде веднага, клекна.
Лицето на докторовия помощник беше съвсем здраво, само на бузата му се беше отпечатала подметката на нечия обувка. Порази ме израза на невероятно изумление, застинало в мъртвите черти. Интересно, какво го е учудило така в последния миг на престъпния му живот? Какво толкова невероятно е видял? Зиналите бездни на ада?
Ераст Петрович рязко се изправи и дрезгаво рече:
— Линд е жив!
Като видя как в почуда вдигнах вежди, той се наведе, подръпна мократа от кръв дреха, разкопча ризата и се бялнаха космати гърди. Под лявото зърно видях триъгълна рана.
— Точно така — промълви Фандорин. — Позната следа. Това е стилетът на Линд. Докторът е верен на себе си — не оставя свидетели — изправи се и извърна глава към Москва. — Да вървим, Зюкин, тук нямаме повече работа. Живо! — и с бързи крачки, почти на бегом се понесе към Петровския дворец.
— Накъде? — викнах и се втурнах подире му.
— Как накъде? Към къщата на Пощенеца! Може Линд да е още там. Той не знае, че сме открили убежището му!
Но не можехме да се влачим пеша до Москва, а всички впрягове бяха мобилизирани от полицията да пренасят труповете — ранените още сутринта са били закарани в болниците. Колите потегляха една след друга към Тверската застава, понесли скръбния си товар.
Покрай нас мина полицейският началник Ласовски, съпроводен от тумба сини мундири. Бързо извърнах лице, чак след това се сетих, че трудно би ме разпознал в сегашния ми вид. Да не говорим, че надали в момента полковникът би се сетил за някакъв си Афанасий Зюкин. Отвличането на Михаил Георгиевич и дори изчезването на „Орлов“ бледнееха в сравнение със случилата се трагедия. Такъв ужас не беше се случвал на нов император на Русия поне от 14 декември 1825 година90. Господи, какъв световен скандал! А пък какво чудовищно предзнаменование за бъдното царстване!
90
На 18 май 1896 г. за народните увеселения по случай коронацията се стичат около 500 000 души; когато тълпите се втурват напред през загражденията, са стъпкани много хора — към 1300 души умират, десетки хиляди са ранени. А събитията от 14 декември 1825 г. са свързани с възцаряването на Николай I, за когото се е смятало, че е твърде взискателен, коварен, злопаметен (със змийски убийствен поглед). След смъртта на Александър I братята му Константин и Николай взаимно си отстъпват и оспорват трона. За 14 декември е набелязана официалната клетва на Николай I. Общественото мнение обаче е на страната на Константин, от когото се е очаквало да отмени крепостното право и който е умен, благороден и щедър (но той се е отрекъл от престола, за да сключи втори брак с полякиня), така че членове на тайни дружества избират деня за въоръжен бунт срещу политическия деспотизъм. Нареченото по името на месеца въстание на декабристите е безпощадно разгромено, следват жестоки наказания, петима декабристи са обесени, мнозина са осъдени на доживотна каторга, разследвани са близо 600 офицери и около 3000 войници са пратени в гранични батальони. — Б.пр.