И падна гръм. Георгий Александрович така тресна с юмрук по масата, че две вински чаши се катурнаха, една кафена се счупи и отхвърча един пепелник, а Симеон Александрович стреснат подскочи на стола.
— Тихо, Ники! — ревна главата на Зеления двор. — И вие двамата да млъквате! Моят син е отвлечен, аз ще взема решението! И не забравяйте, че само благодарение на този, как беше, по дяволите, нещо с Ф, е спасена дъщеря ми! Нека ни разкаже всичко, което знае.
И въпросът се реши.
Безшумно излязох от гостната, за да извикам Фандорин. Там веднага зад вратата има плюшено перде и после е коридорът, където трябваше да чака „любителят детектив“, както го нарече Карнович.
— Мустачките ви са прелест. И не ги подвивате с клещички? А фиксатоар ползвате ли? — такива странни думи чух и за всеки случай надникнах през пердето — да видя кой се изразява по този начин.
Ераст Петрович Фандорин седеше крак връз крак на същото място, където го бях оставил, и премяташе с пръсти зелена нефритена броеница. Гласът не беше неговият, а принадлежеше на адютанта на генерал-губернатора княз Глински, изящен млад мъж с моминско миловидно лице. За такива народът казва: „да е мома, да я вземеш за жена“. Князът се беше превил над Фандорин и внимателно разглеждаше тънките опънати мустачки на чиновника в оставка. Самият Глински — сега го видях добре — беше с напомадени мустаци, а май и с червило на устните. Впрочем какво ли се чудя.
— Не, господине, не ползвам фиксатор — учтиво отговори Фандорин и погледна Глински изотдолу, без да направи никакъв опит да се отдръпне от него.
— Боже, а миглите ви! — въздъхна адютантът. — Какво не бих дал за такива черни, дълги, извити мигли. Това им е естественият цвят, нали?
— Съвсем естествен — пак така доброжелателно потвърди Ераст Петровия.
На това място прекъснах странния разговор и помолих статския съветник да ме последва.
Удивително, но изправен пред такова количество августейши особи, Ераст Петрович не прояви ни най-малко смущение. Лекият и същевременно почтителен поклон уж към всички едновременно, но най-вече към негово величество, бе достоен за извънреден и пълномощен посланик на някоя велика държава.
Кирил Александрович, който току-що беше превъзнасял качествата на Фандорин, без никакви думи за поздрав рязко и както ми се стори дори неприязнено нареди:
— Разкажете ни всичко, което ви е известно за доктор Линд и изобщо за цялата тази история.
Влезлият наклони глава в знак, че е разбрал изискването, но каза съвсем друго, което никой не очакваше от него. Студените му сини очи се плъзнаха по лицата на насядалите и спряха на листа хартия, оставен насред масата.
— Виждам, че п-писмото е получено. Може ли да се запозная със съдържанието му?
— Предупредих ви, че е изключителен наглец! — възмути се Симеон Александрович, но Фандорин хич не го погледна.
И Кирил Александрович не обърна внимание на думите на брат си.
— Да, Джорджи, прочети гласно писмото. Тук е важна всяка дума.
— Да-да — подхвана негово величество. — И аз искам да го чуя още веднъж.
Георгий Александрович с омерзение вдигна листа и зачете посланието, написано на френски:
Господа Романови,
Предлагам ви изгодна сделка: малкият принц Романов с тегло 10 килограма срещу малкия „граф Орлов“ с тегло 190 карата. Размяната ще стане утре и да не ви хрумне да ми пробутате фалшификат — имам собствен бижутер. Ако сте съгласни, точно по пладне ми дайте отговор със семафора на Александрийския дворец. Ако не, принцът ще ви бъде върнат незабавно. На части.
Искрено ваш
доктор Линд
P.S. Прилагам шифър за светлинния сигнал.
— Какъв е този семафор? — единствено това заинтригува Фандорин в цялото кошмарно послание.
В присъствието на негово величество въпроси не се задават, но императорът не само се отнесе снизходително към въпиющото нарушение на етикета, а и с обичайната си любезност лично му отговори:
— Старовремски, светлинен. Сложен е на покрива на двореца още по прадядово време, а при царстването на дядо е оборудван с електрически огньове за тъмните часове и мрачно време. Със семафора може да се пращат светлинни сигнали, които се виждат почти от всяка точка в града.
Вместо коленопреклонно да благодари на негово величество за милостивото обяснение, Фандорин умислено покима и уточни:
— „Орлов“ вероятно е онзи елмаз, с к-който е украсен императорският скиптър?
— Да — кратко потвърди императорът. — Същият, купен от граф Орлов в Амстердам през 1773 година по поръчение на Екатерина Велика.
— Невъзможно, абсолютно немислимо — отсече Симеон Александрович. — За никаква размяна и дума не може да става. Това е реликва!