Останали сами, двамата младежи играеха на безик5 с изпълняване на желания. Когато надникнах в купето, Павел Георгиевич ме повика:
— Ела, Афанасий. Сяда й да играем на „американка“6. Ако загубиш, ще те накарам да си обръснеш скъпоценните бакенбарди, да знаеш!
Благодарих и отказах, позовах се на изключителната си заетост, макар че не бях натоварен с нищо особено. Само това липсваше, да играя с негово височество на „американка“! А и Павел Георгиевич беше съвсем наясно, че не съм за партньор, просто се шегуваше. От няколко месеца беше придобил този неприятен навик — да си прави шеги с мен. Пак благодарение на Ендлунг — под негово влияние. Самият той впрочем напоследък не се закачаше с мен, но Павел Георгиевич няма задръжки. Нищо, за негово височество е позволено, не му се обиждам.
Та и сега ми казва с най-строг вид:
— Знаеш ли, Афанасий, тази феноменална растителност на лицето ти буди ревност у някои влиятелни особи. Например онзи ден на бала, когато ти стоеше на вратата важен-важен с позлатения жезъл и бухналите на две страни бакенбарди, всички дами само теб гледаха, а на братовчеда Ники никоя не обърна внимание, ако че е император. Трябва, трябва да ги обръснем или поне да подстрижем.
Всъщност „феноменалната растителност“ не представлява нищо особено: мустаци и бакенбарди, бухнали наистина, но не прекалено и във всеки случай грижовно поддържани. Същите имаха и баща ми, и дядо ми, тъй че не възнамерявах нито да ги бръсна, нито да ги подстригвам.
— Стига, Поли — защити ме Ендлунг. — Не тормози Афанасий Степанович. По-добре играй, твой ред е.
Май все пак трябва да обясня за отношенията си с лейтенанта. То е цяла история.
Още в първия ден от плаването с корветата „Мстислав“, щом тръгнахме от Севастопол, Ендлунг ме причака на палубата, сложи ръка на рамото ми и вперил в мен нагли очи, абсолютно прозрачни от изпитите количества покрай изпращането, каза:
— Какво си развял космарлаците, Афоня, лакейска душо? Бризът ли ги роши? (бакенбардите ми наистина се бяха поразрошили от морския вятър — по-късно се наложи за времето на пътуването да ги поскъся). Най-приятелски те моля — припни до скръндзавия бюфетчик, кажи му, че негово височество е наредил да даде бутилка ром против морска болест.
Още по пътя, докато да пристигнем с влака в Севастопол, Ендлунг все ме подкачаше и заяждаше в присъствието на негово височество, но аз си траех и чаках удобен случай да се разберем насаме. И ето че ми се отвори такава възможност.
Деликатно, с два пръста, свалих ръката на лейтенанта (още не беше никакъв камерюнкер) от рамото си и учтиво казах:
— Ако ви е споходило хрумването, господин Ендлунг, да се погрижите за дефиниране на душата ми, по-точното ще е вместо „лакейска“ да я наречете „хоффуриерска“, защото за дългата безпорочна служба в двореца на негово величество ми е присвоено званието хоффуриер7. Този чин се отнася към девети клас и отговаря на званието титулярен съветник, армейски щабскапитан или лейтенант във флотата (надменно наблегнах на последното).
Ендлунг се изрепчи:
— Лейтенантите не обслужват трапезата!
А аз:
— Обслужва се в ресторант, господине, а в августейшото семейство се служи. Всеки на поста си с чест и дълг.
След този именно случай Ендлунг стана като агънце в мое присъствие: говореше ми любезно, не си позволяваше вече шегички, обръщаше се изключително на „вие“ и по име и бащино.
Трябва да кажа, че за човек с моето положение въпросът с „ти“ или „вие“ стои малко по-особено, защото статутът ни — на дворцовите служители — е малко по-особен. Затруднявам се да го обясня, но от едни хора звучи оскърбително обръщението на „ти“, а от други е обидно да чуеш „вие“. Но мога да служа само на тези последните, ако ме разбирате какво имам предвид.
6
Игра на „американка“ — Тоест загубилият изпълнява каквото и да е желание на спечелилия. — Б.пр.
7
Хоффуриер — придворна длъжност на служител, който отговаря за домакинската част — настаняване, прехрана и пр. — Б.пр.