— Как кой! Ераст Петрович! Не знаеш ли къде е?
— Съвсем не — отговорих и сърцето ми се сви, защото никак не ми хареса изразът върху лицето на нейно височество.
Фандорин и слугата му се появиха след закуската, когато великите князе вече бяха потеглили към Петровския дворец за подготовката на тържественото пристигане. Къщата беше пълна с полицейски агенти, защото се очакваше следващото послание от похитителите. Аз гледах да съм до телефона и непрестанно пращах Сомов да проверява дали няма подхвърлена нова бележка. Това впрочем беше излишно, защото из шубраците по цялата входна алея дежуреха съгледвачи на полковник Ласовски. Този път никой не можеше да мине оградата и да стигне незабелязано до Ермитажа.
— Видяхте ли детето? — попита ме Фандорин вместо поздрав. — Живо ли е?
Сухо му докладвах за вчера в очакване на поредната порция упреци за изпуснатото вестникарче.
За да изпреваря реприманда40, сам признах:
— Знам, че съм виновен. Вместо да гоня каретата, трябваше да хвана за яката малкия негодник.
— В-важното е, че добре сте видели момчето и че то е живо — каза Фандорин.
Бих понесъл упреците, защото бяха съвсем заслужени, но тази снизходителност ми се стори възмутителна.
— Ама изпуснахме единствената нишка! — ядно казах аз, за да разбере, че не се нуждая от мнимото му великодушие.
— Каква нишка — леко махна с ръка Фандорин. — Някакво случайно хлапе на единайсет и половина години. Нищо не знае този ваш Сенка Ковалчук, а и няма как да знае. Вие за какъв го мислите д-доктор Линд!
Явно ми е увиснало ченето, защото, докато да заговоря, устата ми глуповато млясна.
— Се… Сенка Ковалчук? — повторих с неочаквано заекване. — Ама открихте ли го? Как така?
— Много просто. Нали го видях, когато се метна в д-двуколката ви.
— Видели сте го? — пак повторих и се ядосах сам на себе си за папагалщината. — Как сте могли да го видите, като ви нямаше там?
— Защо да ме е нямало? — с достойнство ме изгледа Фандорин, сбърчи вежди и изведнъж чух познат отнякъде басов глас: — „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ Не ме ли познахте? Непрекъснато бях до вас, Зюкин.
Попът, онзи поп от фиакъра!
Взех се в ръце и казах невъзмутимо:
— Може и да сте били. Но не свърнахте подир нас.
— Че защо ми е? — погледът на сините му очи беше толкова безметежен, че заподозрях подигравка. — Видях д-достатъчно. Момчето продаваше вестник „Московский богомолец“. Това първо. Пръстите му бяха в печатарско мастило, значи наистина продава вестници, всеки ден през ръцете му минават стотици екземпляри. Това второ…
— Само той ли продава „Богомолец“! — не издържах аз. — Чувал съм, че това булевардно вестниче41 се продавало в Москва една ли не в стохиляден тираж!
— И освен това имаше шест пръста на лявата ръка — не забелязахте ли? Това трето — спокойно довърши Фандорин. — Снощи обиколихме с Маса десетте места, където вестникарчетата на „Московский богомолец“ п-получават стоката си, и веднага изяснихме кой е интересуващият ни субект. После се наложи доста да го потърсим, а като го намерихме, и да потичаме, но от нас с Маса трудно би избягал някой, особено такова неопитно създание.
Много просто. Господи, колко просто — това е първото, което ми дойде на ум. Наистина трябваше само по-внимателно да се вгледам в пратеника на похитителите.
— И какво ви разказа? — попитах нетърпеливо.
— Нищо особено — потисна прозявка Фандорин. — Най-обикновен Сенка. Продава вестници да си припечели хляба и да има за водка на алкохолизираната му майка. Няма нищо общо с престъпния свят. Вчера го наел някакъв „чичка“, обещал му т-три рубли. Обяснил му какво да направи. Заплашил да го изкорми, ако обърка нещо. Сенка каза че чичката не се шегувал и наистина можел да го изкорми.
— И друго какво каза за този „чичка“? — попитах с примряло сърце. — Как е изглеждал? Как е бил облечен?
— Ми — мрачно въздъхна Фандорин. — Ще знаете, Зюкин, че младият ни приятел има много беден речник. На всички въпроси отговорът му е „ми“ и „де да знам“. Единственият установен белег на работодателя б-беше „куфалник“. Мисля, че това с нищо не ни помага… Добре, отивам малко да полегна. Когато дойде вест от Линд, ме събудете.
И се прибра в стаята си. Неприятен човек.
А аз все не смеех да се отлепя от телефонния апарат в антрето. Разхождах се напред-назад, мъчех се да изглеждам строго замислен, но слугите вече ме поглеждаха с явно недоумение. Тогава застанах до прозореца и се престорих, че гледам как лорд Банвил и мистър Кар, и двамата с бели панталони и карирани каскети, играят крикет.