Фандорин си тръгна с нехайна походка, а японецът ме побутна в ребрата и с жест ми показа, че е време да слизаме от покрива.
Как сега вече в пълната тъмница се спусках по улука, да не ви разправям. Не искам и да си спомням дори. Изжулих си ръцете, доскъсах си многострадалните гащи и скочих право в една локва, но най-важното — не си счупих нищо, слава Богу.
Дълго не можахме да хванем файтон дори след като се махнахме от Хитровка. Нощните кочияши само ни поглеждаха и без дума да кажат, подкарваха конете и изчезваха в нощта. При това ми се стори, че най-голямо съмнение у тях будя аз с окъсания си и мърляв вид.
Накрая един ни качи — чак на Китайгородската стена. През цялото време се притеснявах, че Ераст Петрович пак ще откаже да плати, аз самият нямах нито грош.
Но не, този път плати, и то много щедро, все едно общо за двете пътувания.
В сегашния вид никак не ми се влизаше през портите и аз с известно смущение предложих пак да минем през оградата, макар че, Бог ми е свидетел, за този ден предостатъчно се бях катерил по огради и покриви.
Но Фандорин погледна ярко осветените прозорци на Ермитажа, проблясващи през дърветата, и поклати глава:
— Не, Зюкин, да минем през портите. Да не вземат да ни г-гръмнат.
Чак сега съобразих, че осветените прозорци в този късен час са чудноват и тревожен знак. Пред портите освен вратаря стояха двама цивилни. А като се вгледах, забелязах, че оттатък оградата се мяркат някакви хора. Господата от дворцовата полиция, кой друг. Това означаваше единствено, че в Ермитажа по нощите е пристигнал, кой знае защо, императорът.
След дълги обяснения на входа, завършили с повикването на Сомов и унизителното ми разпознаване (да бяхте видели лицето на московския ми помощник, когато ме съзря в този вид), ни пуснаха и докато вървяхме към къщата, видях няколко карети. Какво ли беше станало?
В антрето ме чакаше още едно изпитание: лице в лице се сблъсках с гувернантката.
— Mon Dieu! — възкликна тя, запремигва и от изумление забрави за уговорката ни да говорим само на руски. — Monsieur Zyukin, qu’est-ce qui s’est passe? Et qui sont ces hommes? C’est le domestique japonais49?
— Това съм аз, мадмоазел — поклони се Фандорин. — С Афанасий Степанович направихме малък оглед на московските забележителности. Но не е интересно. Кажете как мина вашата среща. Видяхте ли момчето?
Тогава научих какво се е случило със сапфирения склаваж на нейно величество.
— Много жалко, че жандармеристите са подгонили каретата — угрижено каза Ераст Петрович. — В никакъв случай не е трябвало да го правят. Опишете к-каретата.
Мадмоазел намръщи чело и каза:
— Чехна, пхашна, пхозохецът с rideau.50 Колелата с осем rais… Игли?
— Спици — подсказах аз.
— Да-да, осем спици. На вхата… вхатичка — дхъжка от мед…
— Точно така! — възкликнах аз. — Дръжките на каретата, която видях аз, бяха във вид на медни халки!
Фандорин кимна:
— Значи два пъти са използвали една и съща к-карета. Линд е прекалено уверен в себе си и има много ниско мнение за руската полиция. Това е добре. Опишете ми човека, който взе чантичката.
— Висок. Кафяви очи. Носът малко кхив. Мустаците и бхадата — хижи, но мисля, че не истински, слепени. Outre cela — мадмоазел се замисли. — Ah, oui!51 Бенка на лява стхана, ето тук — и докосна с пръст бузата ми, от което потръпнах.
— Добре, това е важно — одобри Ераст Петрович. — А тук какво става? Видях п-пред къщата каретите на царя и великите князе.
— Не знам — жално каза мадмоазел и окончателно мина на френски. — Нищо не казват. Всички ме гледат така, все едно аз съм виновна за всичко — тя обхвана с шепи лактите си, преглътна и додаде вече по-спокойно. — Май се е случило нещо ужасно. Преди един час донесоха някакво пакетче и всички се разтичаха, звънят телефоните. Преди половин час дойде негово величество, току-що дойдоха принц Кирил и принц Симон…
В този момент в антрето се появи полковник Карнович, веждите му сбърчени, устата му свита.
— Фандорин, вие ли сте? — попита той. — Съобщиха ми, че сте тук. Що за идиотски маскарад? Пак ли си играете на джентълмен детектив? Чакат ви. Ако обичате, докарайте се в приличен вид и незабавно вървете в хола. И вие също, госпожо.
Ераст Петрович и мадмоазел се оттеглиха, а Карнович ме огледа от главата до петите и погнусен поклати глава:
— Какъв е този вид, Зюкин? Къде се губите? Какви ги върши Фандорин? Много хубаво, че ви е взел за свой довереник. Говорете де, нали с вас сме от едно ведомство.
— Нищо особено, ваше високоблагородие — излъгах, и аз не знам защо. — Само си загубихме времето. Кой обслужва негово величество и техни височества?
49
Боже, господин Зюкин, какво става? И кои са тези хора? Това японският слуга ли е? (фр.) — Б.пр.