— Какво, Зюкин? Решихте все пак да ми разкажете какво е намислил приятелят ви, а?
— Нейно височество е в стаята на господин Фандорин — доложих шепнешком. — Чух я да плаче. И се боя… че е по своя воля там.
Карнович се прозя разочаровано.
— Пикантно наистина и като началник на дворцовата полиция трябва да знам с кого прекарват нощта девойките от императорската фамилия, но можехте да ми го съобщите и утре. Представете си, Зюкин, тъкмо рекох и аз малко да дремна.
— Но нейно височество си има годеник — принц Олаф! И е девствена! Господин полковник, може би още не е късно да се възпрепятства!
— А, не — пак се прозя той. — Не ми се ще да се набърквам в сърдечните истории на великите княгини. Такива неделикатности после ни изяждат главата. А колкото до девственица, надали е още — ухили се Карнович. — От плача до утехата, нали знаете, пътят е кратък, пък вашият приятел Фандорин е прочут с донжуанската си репутация. Пък за принца — какво му е, той се жени не за девственица, а за дома Романови. Непорочността е глупост. Но не са глупост номерата на Фандорин. Много ме плашат самоволните изпълнения на нашия Пинкертън55. Ако искате да ми помогнете, а съответно и на императора, ми разкажете подробно какво знаете.
И аз му разказах — и за Хитровка, и за Чукана, и за утрешната бандитска сбирка.
— Глупости — резюмира Карнович, след като ме изслуша. — Пълни глупости. Не се и съмнявах.
За спане не можех и да помисля. Тропосвах напред-назад коридора на горния етаж и кършех пръсти. Едновременно и се боях да не събудя Георгий Александрович, и вътрешно го желаех. Тогава той щеше да ме попита какво правя тук по никое време и защо съм като обезумял, а аз щях да му разкажа цялата истина.
Но надеждата ми беше дребнава и недостойна. След всичко изживяно днес не биваше да му стоварвам и това. Така че прекратих кръстосването и седнах на стълбищната площадка.
На разсъмване, когато новороденото слънце опъна плахи нишки по огледалния паркет, по стълбите се чуха леки стъпки и аз видях Ксения Георгиевна, наметната с лек дантелен шал.
— Афанасий, ти ли си? — попита тя не толкова без учудване, колкото като че ли без да се вълнува особено от срещата ни тук в този необичаен час.
Лицето й беше много особено, съвсем различно от досегашното — като ново.
— Колко е невероятно всичко — каза Ксения Георгиевна и седна на стъпалото. — Животът е толкова странен. Ужасното и прекрасното са редом. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и толкова щастлива. Аз съм чудовище, нали?
Очите и устните й бяха подпухнали. Очите — от сълзи. А устните?
Само се поклоних и нищо не казах, макар че много добре разбрах смисъла на думите й. Ако можех да се осмеля, бих й казал: „Не, ваше височество, не вие сте чудовище, а Ераст Петрович Фандорин. Вие сте просто младо неопитно създание“.
— Лека нощ, ваше височество — промълвих най-накрая, при все че нощта вече беше отминала, и се прибрах в стаята си.
Седнах на фотьойла, без да се събличам, и някое време останах тъпо заслушан в песента на утринните птици, които не разпознавах. Може би славеи или някакви дроздове? Никога не съм ги знаел. Слушах-слушах и неусетно съм заспал.
Сънувах, че съм електрическа крушка и трябва да осветявам салона, в който двойки танцуват валс. Отгоре виждах сиянието на еполетите, блясъка на елмазните диадеми, златните искри на везмото по мундирите. Свиреше музика, под високите сводове тътнеше ехото на безброй гласове, слети в общ шум. Изведнъж забелязах как се сблъскаха две двойки. После и други. Някой падна, някого вдигнаха, но оркестърът свиреше все по-бързо и валсирането на двойките не спираше нито за миг. Внезапно разбрах какво става — аз не си върша работата както трябва, светлината ми е много слаба, затова е тази бъркотия. Обзет от паника, се напрегнах да горя по-силно, но нищо не стана. Напротив, всеки миг ставаше все по-сумрачно. Право една срещу друга се бяха понесли в танц две бляскави двойки — и не виждаха, че сблъсъкът е неминуем. Не знаех кои са, но както почтително им сториха място останалите, разбрах, че не са от гостите, а августейши особи. С огромно усилие напрегнах цялата си мощ, чак припука тънкото стъкло — и стана чудо: аз самият и целият свят се изпълниха с ослепителна ярка светлина. Острото блаженство на този вълшебен миг ме докара до трепет и възторжен вик — и аз се събудих.
Отворих очи и веднага зажумях от силното слънце, което очевидно точно в тази секунда бе озарило лицето ми.
Последната вълна на химеричния възторг веднага се смени със страх: като видях колко високо в небето е слънчевият диск, разбрах колко е късно. Във всеки случай часът за закуска е отминал.
55