Но почувствах вътрешна топлина и сладост, тревогата ме напусна и вместо нея ме обзе лека тъга — не за себе си, а за хората, които превръщат живота си в нелепост и безпорядък, а после страдат и се мъчат.
Прекрасно си помълчахме. Ето кой можеше да ми помогне със съвет относно Ксения Георгиевна, помислих си внезапно. Веднага личи, че е здравомислещ човек, който не губи самообладание в никаква ситуация. Има такъв господар, че не е за завиждане, а как достойно се държи. Но нямаше никаква възможност да заговоря с англичанина по толкова деликатен въпрос. Въздъхнах тежко.
Тогава Фрайби леко обърна глава към мен, приотвори едното си око и каза:
— Live your own life — отвори речника и ми преведе: — Живее… свой… собствен… живот — доволен се облегна назад, сякаш сметнал темата за изчерпана, и отново затвори очи.
Странните думи бяха произнесени с тона, с който се дават добри съвети. Аз взех да размишлявам какво може да означава да живея собствения си живот. В какъв смисъл?
В този миг случайно погледнах лехата с часовника от цветя, видях, че е три часът, и потръпнах.
Господ да пази мадмоазел Деклик.
Мина час, два, три. Гувернантката я нямаше никаква. Карнович стоеше неотлъчно на пост до телефонния апарат, но се обаждаха други.
Три пъти позвъниха от Александрийския дворец от името на императора. Два пъти от името на Кирил Александрович.
След шест часа пристигна Симеон Александрович с адютанта. Не пожела да влезе в къщата, нареди да му се сервира студен крюшон56 в беседката. Корнет Глински, който съпровождаше генерал-губернатора, понечи да се присъедини към негово височество, но великият княз доста остро му каза, че желае да остане сам, и младият мъж остана да чака отвън с вид на сритано псе.
— Как са вашите англичани? — попита Симеон Александрович, когато му поднесох крюшона. — Сигурно се чувстват съвсем изоставени заради… — направи неопределено въртеливо движение — всичко това. Как е мистър Кар?
Не отговорих веднага на въпроса му. Одеве минах по коридора и пак чух доста гръмогласна кавга между лорд Банвил и неговия приятел.
— Предполагам, ваше височество, че ми лордът и мистър Кар са покрусени от събитията.
— М-да, това е негостоприемно — великият княз обърса вишнева капчица от добре гледания си мустак, побарабани с пръсти по масата. — Виж какво, драги, я покани мистър Кар тук. Искам нещо да обсъдя с него.
С поклон се оттеглих да изпълня нареждането. Забелязах трагичния вид на княз Глински — пречупени вежди, побелели устни, отчаян поглед. Ах, господине, да ви имах страданията, си помислих.
Мистър Кар седеше пред огледалото в стаята си. Върху странната му жълта коса имаше ажурна мрежа, аленият халат с дракони се беше отворил на неокосмените му гърди. Когато на френски му предадох поканата на негово височество, англичанинът поруменя и ме помоли да отговоря, че веднага идва.
„Tout de suite“57 се проточи всъщност около четвърт час, но Симеон Александрович, прочут нетърпеливец и гневливец, безропотно чакаше.
Когато мистър Кар се появи в беседката, представляваше същинска картинка: слънчевите лъчи блещукаха в безупречната му фризура, яката на синята риза подпираше намазаните е руж бузи, а белоснежният смокинг със зелена незабравка в бутониерата направо заслепяваше очите.
Не знам какво си говореха на английски негово височество и красивият джентълмен, но бях шокиран, когато в отговор на нещо казано от Симеон Александрович мистър Кар мелодично се разсмя и леко перна великия княз с два пръста по китката.
Чух конвулсивно изхлипване. Обърнах се и видях как княз Глински стремглаво се носи нанякъде, размятал по момичешки дългите си крака с улански ездитни панталони.
Боже, Боже.
Мадмоазел се прибра в осем без шест. Карнович, който чакаше заедно с мен на портите, щом съзря в края на алеята дългоочакваната каляска, ме прати веднага да повикам Фандорин, така че едва успях да видя познатата бяла шапка зад широкия гръб на кочияша.
Втурнах се тичешком по коридора и тъкмо да почукам на Ераст Петрович, буквално се парализирах от звука, който чух иззад вратата.
Отново ридания както през нощта!
Не повярвах на ушите си. Възможно ли е Ксения Георгиевна до такава степен да е забравила всяческо благоразумие, та да го посещава и посред бял ден?! Спомних си, че днес изобщо не бях виждал нейно височество — тя не се появи нито за закуска, нито за обяд. Какво става!
Озърнах се и залепих око на вече познатата ми ключалка.
— Стига, стига т-толкова — чух характерното заекване. — После ще съжалявате за тези прекалени откровения пред мен.
56
Охладено бяло трапезно вино с ром или коняк и пресни плодове, захар, понякога шампанско. — Б.пр.