Тънък пресеклив глас му отговори:
— Не, по лицето ви веднага личи, че сте благороден човек. Но защо така ме измъчва? Ще го убия този долен британски въртиопашковец и после ще се застрелям! Пред очите му!
Не, не беше Ксения Георгиевна.
Успокоен почуках силно.
Отвори ми Фандорин.
До прозореца стоеше с гръб към мен адютантът на Симеон Александрович.
— Заповядайте в хола — рекох безизразно, взрян в омразните сини очи. — Мадмоазел Деклик се върна.
— Чаках поне четирийсет минути в тази голяма полупразна черква и никой не дойде. После се приближи един прислужник и ми подаде една бележка с думите: „Нахедиха да ви пхедам“ — цитира го мадмоазел на руски.
— Кой му е наредил — не попитахте ли? — веднага я прекъсна Карнович.
— Къде е бележката? — властно протегна ръка Симеон Александрович.
Гувернатката се обърка, погледна и двамата. Май не знаеше кому първо да отговори.
— Не я прекъсвайте! — нареди Георгий Александрович.
Присъстваха също Павел Георгиевич и Фандорин, но те не казаха нито дума.
— Да, попитах от кого е бележката. Той рече: „От един човек“, и се отдръпна.
Видях как Карнович си записва нещо в малка тетрадка и се досетих: слугата ще бъде открит и разпитан.
— После ми взеха бележката, но аз я запомних точно: „Излезте на площада, вървете до булеварда и завийте край малката черква.“ Текстът беше на френски, буквите не бяха печатни, а ръкописни. Почеркът дребен, полегат, с наклон вляво — мадмоазел погледна Фандорин и той одобрително кимна. Сърцето ме заболя. — Така и направих. Постоях още десетина минути при черквата. После някакъв висок широкоплещест мъж с черна брада и нахлупена шапка мина покрай мен и ме закачи с рамо, а когато се озърнах, ми направи потайно знак да го последвам. Тръгнах подире му. Минахме нагоре по пресечката. Там чакаше карета, не вчерашната, но пак черна и със спуснати пердета. Мъжът отвори вратата и ме качи, същевременно претърси дрехата ми — сигурно търсеше оръжие — тя потръпна от отвращение. — Казах му: „Къде е момчето? Никъде не отивам, докато не го видя.“ Но той сякаш не ме чу. Побутна ме по гърба и затвори вратата отвън, той самият се качи на капрата — усетих го по поклащането на каретата — и потеглихме. Открих, че пердетата не само са спуснати, но и са заковани с летви, така че нямаше никаква пролука. Дълго пътувахме. В тъмното не можех да си видя часовника, но мисля, че мина повече от час. После каретата спря. Кочияшът се качи при мен, затвори вратата и ми завърза здраво очите. „Това не тхябва, аз няма да гледа“ — казах му на руски, но той пак не обърна никакво внимание на думите ми. Подхвана ме през кръста и ме свали на земята, после ме поведе за ръка, но наблизо, само осем стъпки. Скръцнаха ръждиви панти и стана студено, все едно влязох в къща с дебели каменни стени.
— Сега възможно най-подробно — строго й заповяда Карнович.
— Да-да. Накараха ме да се спусна по стръмна, но доста къса стълба. Преброих двайсет стъпала. Наоколо стояха няколко души, мъже — усетих миризма на тютюн, ботуши, мъжки одеколон. Английски. Не помня как се нарича, но можем да попитаме лорд Банвил и мистър Кар, те ползват същия.
— „Граф Есекс“ — каза Фандорин. — Най-модният аромат за сезона.
— Мадмоазел, видяхте ли Мика? — тревожно попита Павел Георгиевич.
— Не, ваше височество.
— Как така? — възкликна Георгий Александрович. — Не са ви показали сина ми, но сте дали букета?!
Този упрек ми се стори въпиющо несправедлив. Сякаш мадмоазел е могла да се съпротивлява срещу цяла банда убийци! Впрочем и бащините чувства бяха разбираеми.
— Не видях Мишел, но го чух — тихо каза мадмоазел. — Чух гласа му. Той спеше и говореше насън, повтаряше: „Laissez-moi, laissez-moi58, няма никога-никога вече…“ — тя бързо извади кърпа и силно се изсекна, тази проста процедура обаче й отне доста време. Стаята плувна пред очите ми и отначало дори не разбрах, че е от сълзите. — Това е — с приглушен и сякаш настинал глас продължи мадмоазел. — Беше гласът на Мишел, сметнах условието за изпълнено и дадох чантичката. Един от мъжете ми каза с висок шепот: „Не го заболя. Сложиха му опиумна инжекция, преди да му отрежат пръста. Ако играта е честна, повече няма да са необходими подобни крайности… Утре да сте на същото място в същия час. Донесете брилянтовия аграф59 на императрица Анна. Повторете.“ Аз повторих: „Брилянтовия аграф на императрица Анна.“ После ме качиха в каретата, дълго ме караха и ме свалиха на някакво място. Взех файтон и стигнах до храма, а там ме чакаше каляската.
— Всичко ли ни разказахте? — попита Георгий Александрович след кратка пауза. — Да не сте пропуснали някоя дреболия? Помислете.
59
Аграф — брошка закопчалка (обикновено за яката или деколтето) от благороден метал с инкрустации от скъпоценни камъни, емайл и пр. — Б.пр.