— … утре… за гъкване трошим чутури… ще се обаждате само ако дам знак.
Ераст Петрович свърна в тясна междина и спря. Аз надникнах иззад рамото му и видях невероятна и зловеща картина.
Насред открито и доста голямо пространство, обкръжено отвсякъде с тъмни бъчви, имаше дъсчена маса. Наоколо стърчаха няколко железни триноги с втъкнати факли. Пламъкът мигаше и припукваше, към сводестия таван се виеха струйки черен дим.
Около масата бяха насядали шестима: един начело и петима от останалите три страни. Можах да разгледам главатаря по-добре, отколкото останалите, защото той беше с лице точно към нас. Видях грубо и силно лице с изпъкнало чело и широка долна челюст, но дори това лице не привлече толкова вниманието ми, колкото дясната ръка върху масата. Тя имаше в края тризъба вилица вместо китка!
Чукана — несъмнено беше той — ръгна невероятната си ръка в чинията, сложена пред него, набоде мръвка и си я метна в устата.
— Никой няма да гъкне — каза един от компанията. — Никво зяене. Немай грижа. Но поне ни светни ква е хавата. За кво сме се тропнали тук? Напрао се скапахме. Не фиркай, карти не играй — вече ни гепи амока.
Останалите зашумяха и се размърдаха в знак на пълно съгласие с изказалия се.
Чукана бавно преживяше и ги поглеждаше с дълбоко врязаните си очи, скрити в сенките под веждите — само искрици проблясваха. Остави съратниците си да вдигнат малко шум, после тресна вилицата в чинията. Чу се пукот и здравата глинена паница се сцепи на две. Мигом настъпи тишина.
— Ти на фиркане и на карти ще ми станеш — рече главатарят, без да повиши глас, и изплю недосдъвкана хапка. — Хавата е такава, дето изпада веднъж в живота, и пак не на всеки. Голям човек ни е потърсил. И ако някоя гнида ми се осере, ей с тая вилица ще й изскубна черволяците и ще я накарам да ги изяде.
Млъкна и по застиналите пози на бандитите разбрах, че заплахите му не са голи думи, а съвсем буквално обещание. Тръпки ме побиха.
— Не ни плаши, Чукан — обади се все същият разбойник, явно най-дръзкият в шайката. — А ни обясни като хората. Да не сме палаши? Два пъти пазихме, дебнахме некви дръвници. Тва ли ти е хавата? Ние сме вълчаци, да не сме помияри!
— Не е ваша работа — отсече главатарят. — Ще правите каквото ви се казва — наведе се напред: — Тук, Секира, е такава мътна и кървава, че по-добре да не знаете, та да си кютите спокойно. А защо съм ви повикал, тепърва ще разберете. Ще се проявим. И още нещо. Щом приключим, и да ни няма.
— От Хитровка ли? — попита някой. — Или от града?
— Тъпак. От Русия — тежко рече Чукана. — За тая работа фантетата живи ще ни изядат.
— Как от Русия? — възкликна онзи, когото той беше нарекъл Секира. — А къде ще живеем? У Турско ли? Не им разбирам.
Чукана кривна щърбава усмивка:
— Няма нищо, Секира, такъва пара ще падне, че агаряните ще заговорят руски. Вярвайте, авери, Чукана не говори празни приказки. Така ще намажем, че до гроб ще си караме най-охолно.
— Да не ни прецака тоя твой голям човек? — мнително попита все същият скептик.
— Не е такъв. Най-честният главатар на целия свят. Краля е нищо пред него.
— Значи як, а? Къв ти се виде?
Забелязах как Фандорин цял се напрегна в очакване на отговора.
Чукана явно се смути от въпроса. Той си почисти зъбите с вилицата, докато се чудеше сякаш да отговори или не, после все пак реши:
— Няма да ви ментосвам — не знам. Той е такъв човек, че просто така не можеш да припариш. С него дофтасаха всички големи клечки — те са яка работа, не са като вас. Човекът изобщо не знае по нашенски. Веднъж го видях. В мазе като нашето, само че по-малко и без осветление. Казвам ви, точен човек, думата му на две не става. Седи в тъмното, не се вижда. Пошепне на преводчика, онзи го рече по нашему. Виж, Краля си дере гърлото — а този е Европата. Пошепване и от вик по-силно може да се чуе.
Тази мисъл, макар и прозвучала от устата на завършен престъпник, ме порази с психологическата си точност. Наистина, колкото по-малко човек повишава глас, толкова повече се вслушват в думите му и по-добре го чуват. И оберпрокурорът на Светия синод, всесилният Константин Петрович60, ей тъй тихо шушне. А и Фандорин — колко е тих, пък отвори ли си устата, августейшите особи се вслушват във всяка негова дума.
— Тъй значи, добре. А къде ти беше срещата с тоя човек?
Фандорин чак се надигна, аз затаих дъх — дали ще каже?
В този момент се чу оглушителен трясък, отекнал страховито под свода, от каменния таван право върху масата се посипа трошляк.
— Стой на място, мерррзавци! — чу се оглушителен глас, многократно усилен от рупор. — Аз съм полковник Карнович. Всички сте ми на мушката. А някой е мръднал, а е отнесъл следващия куршум.
60
Победоносцев (1827–1907) — руски държавник, юрист, 1850–1905 — оберпрокурор (висш чиновник с ранг министър) на Синода, вдъхновител на крайната реакция, с голямо влияние върху Александър III и Николай II в началото на царуването му. — Б.пр.