— Ммммммм — чух болезнения стон на Фандорин.
Полковникът наистина се беше появил някак много ненавременно, но от друга страна, арестът на цялата банда и най-вече на Чукана трябваше да ни насочи към доктор Линд. Брей този Карнович, как хитро се престори, че хич не го интересуват изкопчените от мен сведения!
Бандитите вкупом се обърнаха, но дори не успях да им видя лицата, защото Чукана викна:
— Гаси светлото! — и разбойниците се разбягаха, катурвайки и трите факли.
В избата стана тъмно, но съвсем за малко. След секунди дълги и злобни огнени езици пронизаха чернилката и се вдигна такава тупурдия, че оглушах.
Фандорин ме дръпна за ръката и двамата паднахме на пода.
— Кротко, Зюкин! — викна той. — Все едно, нищо не може да се направи.
Стори ми се, че стрелбата продължи още дълго, прекъсвана от време на време от стонове и гръмогласните команди на Карнович:
— Корнеев, къде си? Давай с твоите надясно! Милер, десет души вляво! Фенерите, фенерите насам!
И почти веднага по избата зашариха лъчи светлина — по бъчвите, по обърнатата маса, по двете неподвижни тела на пода. Стрелбата спря пак така неочаквано, както беше започнала.
— Излизайте с вдигнати ръце! — викна Карнович. — Все едно нямате изход. Чукана пръв!
— На ти Чукан!
От далечния ъгъл пак блъвна огън и лъчите веднага се насочиха натам — видях прекатурена бъчва и над нея силует — глава и рамене.
— Ще го убият д-дръвниците! — изсъска Фандорин.
Чу се оглушителен залп и от бъчвата се разлетяха трески, после втори, трети. От ъгъла никой вече не стреляше.
— Предаваме се! — чу се глас от тъмното. — Шефе, не пушкай!
Един след друг, високо вдигнали ръце, излязоха трима, двама от тях едва се държаха на крака, а Чукана го нямаше.
Ераст Петрович стана и излезе от убежището ни, ние с Маса подир него.
— Добър вечер — иронично се обърна към Фандорин полковникът, заобиколен от едри юначаги в цивилно облекло. — Каква неочаквана среща.
Без изобщо да погледне началника на дворцовата полиция, Ераст Петрович се запъти към прекатурената бъчва, иззад която стърчеше безжизнена ръка. Клекна и веднага се изправи.
Изведнъж отвсякъде заприиждаха хора. Едни слагаха белезници на предалите се разбойници, други сновяха между бъчвите, трети, кой знае защо, опипваха пода. Навсякъде святкаха електрически лъчи. Въздухът смъдеше от дим и барут. Погледнах си часовника. Беше дванайсет без седем минути, значи от влизането ни в избата бяха минали само шестнайсет минути.
— Провалихте всичко, Карнович — каза Фандорин. — Чукана е на решето, а само т-той знаеше къде е Линд. Откъде се взехте, по дяволите! Шпионирате ли ме?
Карнович изглеждаше леко сконфузен. Той погледна към мен и нищо не отговори, но Фандорин разбра.
— Вие ли, Зюкин? — тихо ме попита и поклати глава. — Колко тъпо…
— Каре да!61 — изкряка господин Маса, който беше на няколко крачки от мен. — Урагиримоно!
Като насън го зърнах как се засилва, скача високо и рита.
Явно зрението ми проработи много по-бързо от мозъка, защото успях много ясно да видя устремената към мен обувка на японеца (малка, от жълтеникава кожа, с изяден ток).
И 10 май свърши за мен.
11 май
Съботата ми се губи, защото нощта, целия ден и още една нощ съм бил в безсъзнание.
12 май
Съвзех се отведнъж, без никакво предварително блуждаене между безпаметството и реалността — тоест не както човек се събужда от сън. Току-що бях видял озарения от лъчи по пода зимник и устремената към мен жълта обувка, после не знам защо съм затворил очи, а ги отворих на съвсем друго място: дневна светлина, бял таван и отстрани, в периферното ми зрение, две лица — мадмоазел Деклик и господин Фандорин. Не отдадох никакво значение, просто забелязах — седнали, гледат ме от горе на долу, аз лежа в легло. И чак след това усетих как странно съм се схванал целият, чух равномерния шум на дъжд отвън и трепнах: защо тези двамата си докосват раменете?
— Grace a Dieu! — каза мадмоазел. — Il a retrouve sa conscience. Vous aviez raisonf!62
Преместих поглед от нея към Фандорин, май нещо трябваше да го питам.
— Какво означава „урагиримоно“? — повторих звучната дума, която бях запомнил, сякаш току-що я бях чул.
— На японски е „п-предател“ — спокойно отговори Ераст Петрович, наведе се над мен и по някаква причина ми подръпна долните клепачи (направо примрях от подобна безцеремонност). — Радвам се, Зюкин, че сте жив. След такъв удар можеше изобщо да не се събудите. Дебел ви е черепът, нямате дори мозъчно сътресение. Почти четирийсет часа сте в безсъзнание. Опитайте се да седнете.