— И какво, определихте ли го? — викнах, обзет от радостно вълнение.
— Не толкова бързо, Зюкин, не толкова б-бързо — усмихна се Фандорин. — Мълчаливият кочияш нарочно не кара направо, а на зигзаг — явно проверява дали не го следят. Така че задачата на Емилия никак не е лесна. Вчера и днес минахме с нея пеша по пътя на каретата, за да сверим географски наблюденията й.
— И какво? — попитах аз, като си представих как мадмоазел върви по улицата, хванала под ръка галантния кавалер. Двамата са вглъбени, съсредоточени върху общата дейност, а аз се валям междувременно в леглото като безполезна талпа.
— И двата пъти каретата се е повъртяла из п-пресечките и е излязла на Зубовски площад — това се потвърждава и от наблюденията на Емилия, която е чула на това място шум на много файтони и много гласове.
— И после?
Мадмоазел сконфузено го погледна (този бърз доверчив поглед ме жегна през сърцето) и сякаш да се оправдае, каза:
— Мосю Зюкин, вчера успях да запомня единайсет завоя, днес тринайсет — тя присви очи и с леко запъване рече: — Двайсет и две, ляво; четирийсет и едно, дясно; трийсет и четири, ляво; осемнайсет, дясно; деветдесет, ляво; четиринайсет, дясно; сто четирийсет и три, дясно; трийсет и седем, дясно; двайсет и пет, дясно; сто и петнайсет, дясно (тук, по средата, горе-долу на петдесетото превъртане, се чува шумът на площада); петдесет и две, вляво; шейсет, вдясно; после пак надясно, но вече не помня на колко превъртания. Много се постарах, но се обърках…
Бях потресен.
— Господи, дори тези как сте ги запомнили?
— Не забравяйте, приятелю, че съм учителка — меко ми се усмихна тя, а аз се изчервих, защото не знаех как да изтълкувам в момента това „mon ami“ и дали при нашите отношения е допустима подобна фамилиарност.
— Но утре всичко ще се повтори и вие пак ще се объркате — казах аз за всеки случай със строг вид. — Човешката памет, дори и най-развитата, не е безгранична.
Усмивката, с която Фандорин посрещна думите ми, никак не ми хареса. Така се усмихва човек на думи на малко дете.
— Емилия не трябва да запомня всичко още отначало. След Зубовския п-площад каретата и двата пъти се е движила по един и същ маршрут и последният з-завой, за който нашата разузнавачка е сигурна, е на ъгъла на „Оболенски“ и „Олсуфиевски“. Накъде върви каретата след това, не знаем, но тази точка сме определили абсолютно точно. Оттам до крайния пункт остават само десет-петнайсет минути.
— За петнайсет минути каретата може да пропътува три-четири километра в коя да е посока — казах поучително на вече доста възгорделия се Ераст Петрович. — И какво, ще претърсвате такова огромно пространство? Че то е по-голямо от Василиевския остров!
Той се усмихна още по-непоносимо.
— Коронацията, Зюкин, е вдругиден. Тогава трябва да предадем на Линд „Орлов“ и играта приключва. А утре Емилия още веднъж ще отиде с обкованата к-карета, за да занесе п-последната вноска — някаква диадема бандо64 от жълти брилянти и опали.
Неволно изстенах. Безценното бандо беше във вид на гирлянд от цветя! Най-забележителната скъпоценност в целия coffret на нейно величество!
— Естествено, наложи се д-да се закълна пред императрицата в честта си, че и бандото, и всички предишни дреболийки ще й бъдат върнати цели и невредими — с безподобната си самоувереност заяви Фандорин. — Впрочем май не ви споменах нещо много съществено. След като Карнович нахлу в хитровската ни операция като слон в стъкларски магазин, общото ръководство на д-действията срещу Линд се възложи на мен, а на началника на дворцовата полиция и на московския полицейски началник е забранено да ми се месят под заплаха от съд.
Нечувано! Да се повери разследване, от което без преувеличение зависи съдбата на царската династия, на частно лице! Това означаваше, че в момента Ераст Петрович Фандорин е най-важната фигура в цялата руска държава — погледнах го със съвсем други очи.
— Емилия ще започне да брои след завоя от „Оболенски переулок“ към „Олсуфиевски“ — вече без никаква усмивка и с най-сериозен вид обясни той. — Тогава вече няма да се обърка с нейната великолепна памет.