Съвещанието не продължи много дълго. Аз причаках мадмоазел в коридора и тя ми каза на френски:
— Само да не сбъркам. Не спах цяла нощ — тренирах си паметта. Ераст каза, че най-добрият начин е да уча стихове, чийто смисъл не ми е съвсем ясен. Научих откъс от вашия ужасен поет Пушкин. Ето чуйте:
Да, виждах, че зад престорената й жизнерадостност, зад всички тези весели приказки се крие дълбоко вълнение.
Искаше ми се да й кажа, че много се боя за нея. Фандорин беше обяснил, че доктор Линд не оставя свидетели. Значи нищо няма да го спре да убие посредничката, когато тя вече не му е нужна. Щом във висшите сфери са готови да отпишат Михаил Георгиевич, кого ли би трогнала смъртта на някаква си гувернантка?
— Не трябваше да тичам тогава подир каретата. Това беше непростима грешка — казах най-накрая на руски. — Виждате ли, сега вие си изпащате заради мен.
Получи се съвсем друго и не това, което исках да кажа, а и тази дума „изпащате“, която гувернантката надали знаеше. Но мадмоазел прекрасно ме разбра.
— Не тхябва толкова да се плашите, Атанас — усмихна се тя, за първи път назовавайки ме по име, което в устата й придоби неочаквано кавказко звучене. — Днес Линд няма да ме убива. Утхе ще се наложи да му откахам „Охлов“.
Срам не срам, но в този миг изпитах облекчение, като си спомних увереността, с която Снежневска ми заяви, че в никакъв случай няма да дадат „Орлов“ на похитителите. Долно и недостойно чувство. Пребледнях, осъзнавайки, че в този миг бях предал клетия мъничък Михаил Георгиевич, от когото бездруго вече всички се бяха отрекли. А винаги съм смятал, че няма нищо по-отвратително от предателството. За мен най-тежкият грях е оскверняването на най-скъпоценните човешки чувства — любовта и доверието.
И ми стана още по-срамно, защото си спомних как господин Маса ме нарече с онази японска дума. Ури… угримоно?
Наистина бях постъпил безотговорно тогава. И като почтен човек трябваше да поднеса извиненията си.
Пожелах на гувернантката успех в трудното и опасно начинание и се запътих при японеца.
Почуках на вратата, чух някакъв неразбираем звук и след като поразмишлявах, реших да го приема като покана да вляза.
Господин Маса седеше на пода само по долни дрехи — тоест облечен по същия начин, както го бях видял да скача по стената. Пред него имаше лист хартия, по който японецът старателно рисуваше нещо с четка.
— Засто идва? — попита той и ме погледна с тесните си злобни оченца.
Стана ми неприятно от грубия му тон, но трябваше да изпълня задачата си. Покойният ми баща все казваше: не гледай как се държат другите с теб, а как се държиш ти с тях.
— Господин Маса — поклоних се. — Дойдох да ви кажа, първо, че не ви се сърдя за удара, защото напълно го заслужих заради грешката си. Второ, искрено съжалявам, че станах неволен виновник да се провали планът на господин Фандорин. Моля да ме извините.
Японецът ми се поклони, без да става от пода.
— Моря и мен да идзвините, но аз вас не мога идзвиня. На васите усуруги — и пак се поклони.
Добре, ако щеш, си казах. Аз изпълних моя си дълг. Сбогувах се и си излязох.
Трябваше да се захвана с нещо, докато се върне мадмоазел, та времето да не пълзи толкова бавно. Разходих се из стаите и в хола обърнах внимание на стенния килим с окачените кавказки и турски оръжия. Стъпих на стол, свалих кинжал със сребърна украса, прокарах пръст. Канията се оказа чиста, нито прашинка нямаше по нея. Стана ми интересно дали Сомов е толкова прецизен, та да почиства не само ножниците, но и остриетата.
Бавно изтеглих кинжала, дъхнах — да, петна. Ами ако някой от гостите бе полюбопитствал? Ще се изложим. Все пак Сомов има още много хляб да яде, докато стане истински иконом, реших аз и да си призная, усетих вътрешно задоволство.
Чух странни шляпащи стъпки. Обърнах се, както бях стъпил върху стола, и видях господин Маса. Той беше със същите японски долни дрехи и бос. О, Господи, какво си позволява! Да се разкарва из къщата в този вид!
Вероятно бях добил много сърдит израз, а и кинжалът в ръката ми със сигурност изглеждаше зловещо. Във всеки случай японецът явно се уплаши.