14 май
Когато се събудих, бях целият схванат. Каменният под, макар и застлан с килим, беше твърд и студен. Нощес дълго не можах да се успокоя. Ту обикалях край стените, ту се опитвах да отворя ключалката с иглата за вратовръзка — докато не усетих, че силите ме напускат. Легнах. Мислех, че няма да заспя, и завиждах на Ендлунг, който кротко похъркваше в тъмното. Накрая съм заспал. Не мога да кажа, че сънят ми беше отморяващ — събудих се целият вдървен. А Ендлунг все така сладко спеше, подпъхнал лакът под главата си, и нищо му нямаше на лейтенанта дебелокож.
Позата на спящия ми другар по нещастие можах да видя, защото в тъмницата ни вече не беше пълен мрак, а през прозорчето влизаше слаба сивкава светлина. Станах и изкуцуках натам. Прозорчето беше с решетка и не можах нищо да видя. То явно излизаше в някаква ниша, разположена много по-ниско от нивото на улицата. А че гледаше към улицата, нямах никакви съмнения — дочувах приглушен тропот на колела, конско цвилене, свирката на регулировчика. От всичко това следваше, че не е съвсем ранно утро. Извадих часовника си от джоба. Почти девет. Какво ли си мислят в Ермитажа по повод изчезването ни? Ах, днес на техни височества само ще им е до нас — коронацията. Но дори после, когато Павел Георгиевич им разкаже за нашата мисия с Ендлунг, пак не може да ни помогне. Банвил и Кар нямат нищо общо с това, което ни се случи. Наистина ли ще се мре в тази дупка?
Огледах се. Висок мрачен таван. Голи празни стени.
Взрях се и видях, че изобщо не са празни — по тях бяха окачени някакви странни предмети. Приближих се и потръпнах от ужас. За първи път в живота си разбрах, че студената пот не е словесен израз, а истинско явление: неволно си докоснах главата и установих, че цялото ми чело е лепкаво, мокро и студено.
По стените в строг геометричен ред висяха ръждиви окови, чудовищни шипести бичове, многоопашати камшици и какви ли не чудесии, предназначени за нечовешки мъчения.
Наистина ни бяха затворили в карцер за изтезания!
Нямам се за страхливец, но в този миг от гърлото ми се изтръгна истински вопъл.
Ендлунг надигна глава от лакътя си, сънено премига, озърна се. Каза с прозявка:
— Добро утро, Афанасий Степанич. Само не ми казвайте, че никак не е добро. И без това го виждам по ужасеното ви лице.
С треперещ пръст му посочих изтезателните приспособления. Лейтенантът замря с отворена уста насред прозявката. После подсвирна, рипна от пода и свали от стената първо оковите, после страховития бич. Повъртя ги на всички страни, поклати глава:
— Ах, палавници, вижте…
Аз плахо взех бича и установих, че не е кожен, а съвсем лек, копринен. Оковите също се оказаха бутафорни, железните скоби за китките и глезените отвътре бяха подплатени с дебела мека материя.
— За какво са? — попитах с недоумение.
— Вероятно това помещение е предназначено за садистично-мазохистични забавления — обясни Ендлунг с тон на познавач.
— Какви забавления?
— Как може да сте такъв игнорамус74, Зюкин, при проявените ви способности. Хората се делят на две категории — наставнически вдигна пръст. — Едни, които обичат да измъчват, и други, които обичат да бъдат измъчвани. Първите се наричат садисти, вторите — мазохисти, вече не помня защо. Вие например сте завършен мазохист. Чел съм, че именно такива хора най-често стават слуги. Аз по-скоро съм садист, защото ужасно мразя да ми наместват ребрата като снощи. Най-добрите съпружески и приятелски двойки се получават от садист и мазохист — всеки осигурява потребното на другия. Тоест, по-просто казано, аз ви пердаша и всячески ви обиждам, а за вас това е сладко като мед. Ясно ли ви е?
Не, беше ми абсолютно неясно, но си спомних загадъчните думи на снощната нимфа и предположих, че в чудноватата теория на Ендлунг може и да има нещо вярно.
Относно бичовете и оковите се успокоих, но и без тях имах премного причини за терзания.
Първо, собствената ни участ. Нима наистина ще ни оставят да умрем тук от глад и жажда?
Отидохме до външната стена, лейтенантът се качи на раменете ми и дълго крещя през прозорчето, но от улицата явно не ни чуваха. После взехме да удряме по вратата. Тя беше облепена с плъст отвътре и ударите се притъпяваха. А отвън не се чуваше нито звук.
Второ, тормозеше ме глупостта на създалото се положение. Вчера мадмоазел Деклик трябваше да открие местонахождението на Линд. Днес Фандорин ще проведе операцията за освобождаването на Михаил Георгиевич, а аз седя тук като мишка в капан, и то поради собствената си глупост.
Трето, много ми се ядеше. И снощи не бяхме вечеряли. Неволно въздъхнах.