— Но бомбата не е истинска? — досетих се аз.
— Уверявам ви — абсолютно истинска е. Зарядът се състои от избухливо вещество, изобретение на химиците на Императорската минно-артилерийска лаборатория. Комисия на Главното артилерийско управление не я е одобрила поради т-твърде голямата й взривоопасност. Ако понечат да ви претърсват при качването в к-каретата, ще кажете, че топката е калъфът на „Орлов“ и в никакъв случай не бива да го отваряте. Кажете, че иначе пътуването ви отпада. Впрочем, ако пристигне да ви вземе все същият неразговорлив кочияш, надали ще се подхванат дискусии — Ераст Петрович взе топката и с нокът открехна почти невидимо капаче. — „Орлов“ наистина е тук, в горната част на сферата. Когато вадите камъка, за да го д-дадете за проверка, ще натиснете тук и така ще задействате механизма. В каретата не го правете в никакъв случай — от друсането може да предизвикате взрив. И щом натиснете копчето, ще съобщите на Линд или хората му каква е тази играчка.
Погледнах вътре в топката. В кръгла вдлъбнатина блестеше с мека синкава светлина безценната реликва на дома Романови. Отблизо чудесният камък ми се видя като кристалните дръжки, с които е украсена раклата в гардеробната стая на великата княгиня. Честно казано, много повече ме впечатли червеното метално копченце, почти невидимо в червеното кадифе.
Изтрих потта от челото си и погледнах Емилия. При несполучлив развой на събитията или ако сбъркам, ще загинем заедно и телата ни, разкъсани, ще се слеят. Тя много спокойно ми кимна, сякаш да каже: няма страшно, вярвам във вас и всичко непременно ще приключи благополучно.
— А после? — попитах. — Линд не би избрал да се взриви, то е ясно, и няма да наруши правилата на играта. Ще ни върне Михаил Георгиевич и ще се измъкне през някой от проходите. И завинаги губим „Орлов“.
— Това не бива да се случи по никакъв начин! — за първи път се обади Карнович. — Помнете, господин Фандорин, гарантирали сте с живота си за „Орлов“.
Сякаш без да го чува, Фандорин ми се усмихна:
— За такъв случай, Зюкин, имам предвиден за доктора още един сюрприз — но усмивката му, абсолютно неуместна в случая, веднага се изпари и лицето му доби смутен и дори сконфузен израз. — Емилия, Афанасий Степанович… Рискът, който п-поемате, наистина е много голям. Линд е човек с парадоксален ум, постъпките и реакциите му често са непредвидими. Планът си е план, но може да стане какво ли не. А вие, Емилия, сте дама, при това дори не сте руска поданичка…
— Нека е хиск, няма нищо. Тхябва спасява малкия пхинц — величествено достойно каза мадмоазел. — Но ние, аз и мосю Зюкин, ще бъдем повече спокойни, ако знаем какъв surprise вие намислили.
Фандорин внимателно затвори златното капаче и синкавият блясък угасна.
— По-добре е да не знаете. Това трябва да е неочаквано и за вас д-двамата. Иначе може да провалим всичко.
Странно нещо, щом се намерихме в тъмната карета, абсолютно закрита от останалия свят, двамата дълго време не продумахме нито дума. Аз се вслушвах в спокойното дишане на мадмоазел и след време, когато очите ми свикнаха с мрачината, започнах смътно да различавам силуета й. Имах желание да чуя гласа й, да й кажа нещо окуражително, но както винаги не можех да намеря нужните думи. В скута ми се намираше металическата топка и макар че взривното устройство още не беше задействано, държах адската машина с две ръце.
Напразно се бях опасявал, че ще имам търкания с пратеника на доктор Линд заради тежичкия вързоп със странна кръгла форма. Първият етап мина гладко — както казва народът, по мед и масло.
Не бяха минали и пет минути от влизането ни в храма, и някакво момче с вида на вечните малки просяци в притвора ми връчи бележка — наложи се дори да дам на нахалника петнайсет копейки мои лични пари. Притиснали рамене, отворихме писъмцето (пак се усети лекият аромат на „Граф Есекс“) и прочетохме само един кратък ред: „L’eglise de Ilya Prorok“80. Не знаех къде е, но мадмоазел най-подробно бе изучила всички околни улици и пресечки и ме поведе.
След няколко минути вече бяхме до малка черква, а пред съседната къща ни чакаше черна карета, която много приличаше на видяната от мен преди седмица, но не бях сигурен, че е тя. От капрата скочи висок човек с нахлупена шапка, та се виждаше само гъста черна брада. Без да ни каже нито дума, той отвори вратата и побутна навътре мадмоазел.