Час по-късно Косач Фарадей се върна. Цитра отвори вратата. По робата му в цвят слонова кост нямаше и едничка капчица кръв. Може би си носеше резервна. А може и да я беше изпрал в пералнята на съседите след Прибирането. Ножът също беше чист и той го подаде на Цитра.
— Не го искаме — заяви Цитра, уверена, че изразява и позицията на родителите си по въпроса. — Няма да го използваме повече.
— Но вие трябва да го използвате — настоя той. — За да ви напомня.
— Да ни напомня какво?
— Че Косачът е само инструмент на смъртта, но вашите длани ми дават замах. Ти, родителите ти и всички останали на този свят сте повелителите на Косачите. — После внимателно постави ножа в ръцете ѝ. — Всички ние сме съучастници. Трябва да споделиш отговорността.
Може и да беше самата истина, но след като той си тръгна, Цитра все пак пусна ножа в боклука.
2.
0,303%
Това е най-трудната постъпка, за която може да бъде помолен човек. И съзнанието, че е за общото благо, не улеснява нещата. Преди хората са умирали по естествен начин. Старостта е била повод за постоянна скръб, не временно състояние. Съществували са невидими убийци, наречени „болести“, които са поразявали тялото. Остаряването не е било обратим процес, а са се случвали и инциденти с необратим край. Самолети са падали от небето. Разбивали са се коли. Имало е болка, нещастие и отчаяние. За повечето от нас е трудно да си представят тъй несигурен свят, в който на всеки ъгъл се спотайва незабелязана, непланирана заплаха. Всичко това сега е зад гърба ни, но една проста истина си остава: хората трябва да умират.
Не можем просто да идем някъде другаде — бедствията в колониите на Луната и Марс го доказаха. Разполагаме с един доста ограничен свят и макар смъртта да е напълно победена, подобно на детския паралич, хората все пак трябва да умират. Преди завършекът на човешкия живот беше в ръцете на природата. Но ние ѝ го отнехме. Сега притежаваме монопол над смъртта. Ние сме единственият доставчик.
Разбирам защо има Косачи и колко важна и необходима е работата им… но често се чудя защо трябваше аз да бъда избрана. И ако съществува безкраен свят след този, каква е съдбата, която очаква отнемащия човешки живот?
Тайгър Салазар се беше хвърлил от прозореца на трийсет и деветия етаж и бе създал невъобразима мизерия на мраморната площадка долу. Родителите му бяха толкова разстроени, че не дойдоха да го видят. Роуан, от друга страна, го направи. Роуан Дамиш беше точно такъв приятел.
Той седя край болничното легло на Тайгър във възстановителния център за скоростно лечение. Роуан нямаше нищо против. Във възстановителния център беше тихо. Спокойно. Предлагаше приятна почивка от суматохата в дома му, който напоследък беше така пренаселен с роднини, че трудно би се намерил човек, който да може да го понесе. Братовчеди, втори братовчеди, братя и сестри, полубратя и полусестри. А сега и баба му се беше върнала у дома, след като беше преминала през трето по ред подмладяване, имаше нов съпруг и очакваше бебе.
— Ще си имаш нова леля, Роуан — беше обявила тя. — Не е ли просто чудесно?
Цялата история вбеси майка му, тъй като този път баба му беше върнала времето до двайсет и пет годишна възраст, което я правеше с десет години по-млада от собствената ѝ дъщеря. Сега мама се чувстваше длъжна също да се подмлади, дори само заради съревнованието с баба. Дядо се държеше доста по-разумно. Беше заминал за Евроскандия и очароваше дамите, останал на достойната за уважение възраст от трийсет и осем.
Роуан беше на шестнайсет и преди време взе решението да изчака косата си да се прошари, преди да се подложи на първия си обрат — и дори тогава нямаше да го направи толкова драстично и смущаващо. Някои превъртат часовника до двайсет и една годишна възраст, което е най-ранната възможна генетична терапия, на която човек би могъл да се подложи. Въпреки това се носеха слухове, че се опитват да стигнат и до тийнейджърска възраст, което Роуан намираше за нелепо. Защо някой със здрав разум би искал пак да бъде тийнейджър?