Рей Бредбъри
Косата
Съвсем неочаквано пътят свърши. Минаваше през долината като всеки нормален път, между голите каменисти склонове и отделни дъбове, после продължи през голямо пшеничено поле, ширнало се само насред пустошта. Стигаше до малката бяла къща, вървяща с полето, след което просто изчезваше, сякаш повече нямаше нужда от него.
Нямаше особено значение, защото точно тогава свършиха последните капки бензин. Дрю Ериксън спря старата кола и остана да седи безмълвен, вперил поглед в големите си груби фермерски ръце.
— Май последния път сме завили в погрешна посока — каза Моли, без да помръдне от ъгъла, в който лежеше.
Дрю кимна.
Устните на Моли бяха бели почти колкото лицето й. Само дето бяха сухи, докато кожата й лъщеше от пот. Гласът й бе глух и безизразен.
— Дрю — каза тя. — Дрю, сега какво ще правим?
Дрю се взираше в ръцете си. Ръцете на фермер, лишени от фермата си. Сухата гладна зима никога не им оставяше достатъчно добра земя, за да ги изхрани.
Децата на задната седалка се събудиха и се надигнаха от прашните купчини вързопи и багаж. Подадоха глави над облегалките.
— Защо спряхме, тате? Ще ядем ли, тате? Тате, ужасно сме гладни. Може ли да хапнем сега?
Дрю затвори очи. Мразеше гледката на ръцете си.
Пръстите на Моли докоснаха китката му. Много леко, много нежно.
— Дрю, може би у хората в къщата ще се намери нещо за ядене?
Около устата му се появи бяла линия.
— Да просим — дрезгаво каза той. — Никога не сме просили. И никога няма да просим.
Пръстите на Моли се стегнаха около китката му. Обърна се и видя очите й. Видя очите на Сюзи и малкия Дрю, обърнати към него. Цялото му напрежение бавно отстъпи надолу по шията и гърба. Лицето му стана отпуснато и безизразно, безформено като нещо, което е било блъскано прекалено силно и прекалено дълго. Слезе от колата и тръгна по пътеката към къщата. Вървеше несигурно, като болен или почти сляп.
Вратата беше отворена. Той почука три пъти. Отвътре му отговори единствено тишината и бялото перде на прозореца, което се люшна в бавния горещ въздух.
Разбра го, преди да влезе. Разбра, че смъртта се е настанила в къщата. Точно от този тип бе тишината.
Мина през малката чиста дневна и късия коридор. Не мислеше. Беше минал етапа на мислене. Вървеше право към кухнята — сляпо, като животно.
После погледна през отворената врата и видя мъртвеца.
Беше старец, лежеше на чисто бяло легло. Не бе починал отдавна: изразът на мир и покой все още не бе напуснал лицето му. Сигурно бе знаел, че ще умре, защото се бе облякъл подходящо — стар черен костюм, изчеткан и стегнат, чиста бяла риза и черна вратовръзка.
На стената до леглото бе опряна коса. Между дланите на стареца имаше все още свеж стрък пшеница. Зрял клас, с тежки златни зърна.
Той влезе в стаята, стъпваше леко. Усещаше в себе си някакъв хлад. Свали опърпаната си прашна шапка и застана край леглото, загледан в покойника.
Листът лежеше на възглавницата до главата на стареца. Нарочно бе поставен там, за да бъде прочетен. Може би молба да бъде погребан, или да се свържат с някой роднина. Дрю се намръщи и зачете думите, като мърдаше бледите си сиви устни.
До онзи, който стои край смъртния ми одър:
Бидейки в здрав разум и напълно сам на този свят, аз, Джон Бър, оставям и завещавам тази ферма и цялото си имущество на онзи, който ще дойде тук. Името и произходът му са без никакво значение. Фермата е негова, както и пшеницата; косата, а също и вървящата с нея задача. Нека ги приеме свободно и без въпроси — и да не забравя, че аз, Джон Бър, само предавам, без да нареждам. Поставям подписа си под написаното по-горе в третия ден на месец април, 1938 г.
[Подпис] Джон Бър. Kyrie eleison!1
Дрю отново мина през къщата и отвори мрежестата врата.
— Моли, ела. Деца, останете в колата.
Моли влезе в къщата. Той я отведе в спалнята. Тя погледна завещанието, косата, полето с пшеницата, люлееща се на горещия вятър отвън. Бялото й лице се стегна, тя прехапа устни и се вкопчи в него.
— Прекалено е хубаво, за да е истина. Сигурно има някакъв номер.
— Късметът ни се променя, това е — каза Дрю. — Ще имаме работа за вършене, ядене, покрив над главата.
Докосна косата. Блестеше като лунен сърп. Върху острието бяха издраскани думите КОЙТО МЕ ВЛАДЕЕ, ВЛАДЕЕ СВЕТА! Точно в момента това не означаваше кой знае какво.
— Дрю — обади се Моли, загледана в скръстените ръце на стареца, — защо… защо е стиснал толкова силно този клас?
В този миг тежката тишина бе нарушена от топуркането на децата на предната веранда. Моли ахна.
Заживяха в къщата. Погребаха стареца на хълма и казаха няколко думи на гроба му, след което се върнаха, разчистиха, разтовариха колата и приготвиха нещо за ядене, защото в кухнята имаше храна, много храна; после цели три дни само поправяха къщата, гледаха земята, лежаха в хубавите легла и се споглеждаха изненадани, че всичко се е наредило по този начин, че стомасите им са пълни и че дори се намери една пура, която Дрю да пуши в спокойните вечери.