— Ти ме плашиш — промълви геологът. — Мисля, че това е неетично. Съжалявам, но така чувствам нещата.
Гросвенър се вгледа в него. После се обърна, наведе се към апарата и натисна бутона. Този път звукът бе по-печален и по-мелодичен. Той бе толкова плътен, че безкрайните му трептения сякаш продължиха да пулсират във въздуха, дори и след като самият звук бе заглъхнал.
— Какво усети сега? — попита Гросвенър.
Маккан помълча за миг и каза:
— Спомних си за майка си. Внезапно ми се прииска да се върна у дома. Исках…
Гросвенър се намръщи.
— Това е твърде опасно — каза той. — Ако бях усилил звука, някои от тези хора можеха да се свият в утробно положение. — Нексиалистът замълча. — А какво ще кажеш за това?
Той бързо пренастрои апарата и докосна ключа. Чу се камбанен звук с меко звънене, идващо сякаш отдалече.
— Аз бях бебе — рече Маккан. — Беше време за лягане. По дяволите, спи ми се. — Той като че ли не бе забелязал, че е започнал да говори в сегашно време. После неволно се прозя.
Гросвенър отвори едно от чекмеджетата на бюрото до апарата и извади два чифта пластмасови слушалки. Подаде единия на Маккан.
— По-добре сложи това.
Другият чифт той постави на собствената си глава. Геологът с неохота го последва.
— Струва ми се, че от мен не става добър последовател на Макиавели — каза той тъжно. — Предполагам, сега ще ми кажеш, че тези безсмислени звуци са използвани и преди, за да предизвикват определени емоции и да влияят на хората.
Гросвенър, който в това време регулираше стрелката на скалата, спря за момент и каза настойчиво:
— Хората оценяват нещата като етични или неетични в зависимост от асоциациите, които правят в момента, или пък ръководейки се от миналия си опит. Това не означава, че всички етични системи са невалидни.
Лично аз заставам зад схващането, че нашите морални норми трябва да облагодетелстват големи групи от хора, стига това да не включва унищожаването, измъчването или накърняването на правата на индивидите, които не ги приемат. Обществото трябва да се научи да се грижи за злодеите и невежите.
Лицето му бе съсредоточено.
— Обърни внимание на факта, че никога преди не съм използвал този уред. Никога не съм прибягвал и до хипнозата, освен когато Кент нахлу в отдела ми, макар че сега смятам да го направя. Още от началото на пътешествието ни аз можех да подмамя хората и да им въздействам по неподозирани от тях начини. Защо не го направих? Защото Нексиалната фондация създаде за себе си и за своите възпитаници морален кодекс, който е залегнал дълбоко в моя мироглед. Аз бих могъл да го наруша, но единствено с цената на огромно усилие.
— Сега нарушаваш ли го?
— Не.
— Струва ми се, че мирогледът ти е твърде гъвкав.
— Точно така. Когато вярвам непоколебимо, че действията ми са оправдани, какъвто е случаят сега, аз не изпитвам вътрешно безпокойство или емоционален смут.
Маккан мълчеше. Гросвенър продължи:
— Мисля, че ти виждаш в мое лице диктатор, който потъпква демокрацията със сила, но тази представа е лъжлива, защото по време на експедиция един кораб може да бъде управляван само чрез квазидемократични методи. Работата е там, че след като нашето пътуване приключи, мен може да ме призоват да дам отчет.
— Предполагам, че си прав — въздъхна геологът и се обърна към екрана. Гросвенър проследи погледа му и видя как няколко мъже в скафандри се опитват да се отблъснат от стената. Те протягаха ръце към стените, но срещаха някаква невидима съпротива и напредваха твърде бавно. — Какво ще правиш сега? — попита Маккан.
— Смятам да ги приспя… ето така. — И нексиалистът докосна активиращия ключ.
Камбанният звън като че ли не беше по-силен отпреди. Въпреки това мъжете в коридора рухнаха на земята.
Гросвенър стана.
— Това ще се повтаря на всеки десет минути. Из целия кораб съм монтирал резонатори, които ще улавят вибрациите и ще ги отразяват. Да вървим.
— Къде отиваме?
— Искам да инсталирам един верижен прекъсвач към главното реле на кораба.
Той донесе прекъсвача от видеозалата и миг по-късно вече крачеше по коридора.
Навсякъде, откъдето минаваха, по пода лежаха заспали мъже. Отначало Маккан изразяваше недоумението си гласно. После известно време беше угрижен, докато накрая каза:
— Трудно е да се повярва, че човешките същества са толкова безпомощни по природа.