Но това не беше достатъчно.
Дните на неговото господство изглеждаха само като миг. Осигурявайки си храна, той продължаваше да нараства. Въпреки колосалния си интелект Анабис не успяваше да намери никъде необходимото му равновесие. С ужас бе прозрял, че рано или късно е обречен да загине.
Появата на кораба донесе надежда. Реши да рискува, да се превърне в тънка ивица и да последва летящото тяло там, откъдето бе дошло. Така щеше да сложи началото на отчаяната борба да остане жив, като скача от галактика на галактика и се разпростира все по-навътре и по-навътре в безкрайната нощ. През всичките тези години щеше да го крепи надеждата, че отново ще превръща планетите в джунгли и че космосът не свършва никъде…
За хората мракът беше без значение. „Спейс Бийгъл“ беше кацнал върху обширна равнина от назъбен метал. От всичките му люкове струеше светлина. Големи прожектори осветяваха допълнително редиците от машини, които прорязваха огромни дупки в този изцяло железен свят. В началото металът се подаваше към специален автомат, който го превръщаше в реактивни торпеда, на минута по едно, и незабавно ги изстрелваше в космоса.
Призори на следващия ден започна серийното производство на самите автомати и няколко роботи бяха впрегнати да захранват всяко от новите съоръжения. Не след дълго стотици, а после и хиляди машини вече изработваха тези стройни, тъмни торпеда. Все по-многобройни, те политаха през надвисналата нощ, като разпръскваха навсякъде радиоактивния си заряд. В продължение на тридесет хиляди години торпедата щяха да сипят унищожителните си атоми. Бяха проектирани да останат в гравитационното поле на галактиката, без да падат никога на някоя планета или слънце.
Докато мудната червена зора на втората утрин обагряше хоризонта, инженер Пенънс отговори на „Повикването до всички“.
— Сега изкарваме до девет хиляди на секунда. Мисля, че спокойно можем да оставим машините да довършат работата си. Включил съм частичен енергиен екран около планетата, за да предотвратя евентуална намеса. След още десетина богати на метал планети с подходящо местоположение нашият обемист приятел ще започне да усеща чувство за празнота в жизненоважните си органи. Време е да продължим нататък.
Времето дойде няколко месеца по-късно, когато решиха да се отправят към мъглявината NGC-50347. Астрономът Лестър обясни защо са избрали именно нея:
— Точно тази галактика се намира на деветстотин милиона светлинни години. Ако този газообразен разум ни последва, дори при неговата смайваща същност ще се разпилее в необятната нощ.
Той седна и думата взе Гросвенър:
— Убеден съм — поде той, — всички са наясно, че потегляме към една далечна звездна система. Ще ни трябват векове, може би хилядолетия, за да я достигнем. Единствената ни цел е да отведем тази враждебна форма на живот там, където тя ще умре от глад. Ние ще знаем дали ни следва по шепота на нейните мисли. И ще научим за гибелта й, когато този шепот секне.
Нексиалистът се оказа прав.
Мина време. Гросвенър влезе в лекционната зала на своя отдел и видя, че курсът му се е увеличил. Всички места бяха заети и даже бяха донесени няколко стола от съседни помещения. Вечерната лекция започна.
— Проблемите на нексиализма са цялостни проблеми. Човекът е разпределил живота и материята на дялове от знанието и битието. И макар понякога да използва думи, които говорят, че съзнава целостта на природата, той продължава да се държи така, сякаш единната, променяща се вселена има множество отделни, несвързани помежду си функционални части. Техниките, които ще обсъдим тази вечер…
Гросвенър направи пауза, огледа аудиторията си и погледът му внезапно попадна на една позната фигура в дъното. След моментно колебание заговори отново:
— … ще покажат как това разминаване между реалността и човешкото поведение може да бъде преодоляно.
Той продължи да описва техниките, а Грегъри Кент направи първите си записки върху нексиализма.
А в това време, носейки своето малко късче от човешката цивилизация, изследователският кораб „Спейс Бийгъл“ летеше с нарастваща скорост през нощта, която нямаше край.
Нито начало.