От време на време Уоли ми подхвърляше идеи. Например взе, че вдъхна на котарака страст към тютюна. В резултат Хеликс изпуши всички цигари в къщата. Аз обаче извадих гениална идея и го научих сам да си ги навива. В крайна сметка не беше чак толкова зле. Но той определено не виждаше особена разлика между „мое“ и „твое“. Можех спокойно да му поверя цигарите си… докато не му се пушеше.
Това ме накара да се замисля. Защо при тия огромни умствени способности не се научи да не ми пуши последната цигара? Или, както стана веднъж, да не изяжда и моята, и своята вечеря, докато говоря по телефона. При това го бях предупредил; той и сам не можа да обясни как е станало. Просто рече: „Ами нали беше на масата…“.
Попитах Уоли и мисля, че той откри верния отговор.
— Смятам — каза той, — че е защото Хеликс и бъкел не разбира от щедрост. От милосърдие. Или което и да било подобно качество. Той е напълно безсъвестен.
— Искаш да кажеш, че не изпитва чувства към мен? Дето съм го отгледал, хранил, възпитал…
Уоли се развесели.
— Да бе, да. Харесва те — ти си кротка душа. Освен това, както сам каза, в теб е ключът от долапа. Не забравяй, Тронти, че Хеликс е котарак и такъв ще си остане, докато не поема властта. Не ще получиш безрезервно покорство от нито един котарак, та бил той и образован, ако сам не благоволи да ти го предложи. Иначе ще върши каквото му скимне. Засега целият процес го интересува… и му доставя удоволствие, както ти казах. Но нищо повече.
— Не можем ли да му предадем някои от тия качества?
— Не. Това ме тревожи донякъде. Разбираш ли, Хеликс си има хитри и коварни начини да постигне своето. Не съм съвсем сигурен какво смята той — или по-скоро душата му — по въпроса за смяната. Може да крои тайни планове. Сторих каквото ми е по силите. Всички нови негови качества съществуваха по начало, макар и в зачатъчен или закърнял вид. Е, ако беше женска, можехме например да развием милосърдие. Но в тоя дребен тигър няма и капка съчувствие! Просто нямам с какво да работя. — Той помълча. — Пит, нека ти призная, че малко ме е страх. Много работа свършихме, но не знам дали е достатъчно. Скоро ще е готов за последната фаза — моето навлизане в психиката му. Както ти казах, ако душата му има нещо против, може да запокити моята извън слънчевата система. И с мен е свършено. А има и още нещо. Не мога да бъда сигурен, че не знае защо вършим всичко това. Ако знае… Пит, неприятно ми е да питам, но устоя ли на думата си? Да не си казал нещо на Хеликс?
— Аз ли? — възкликнах. — Ах, ти… неблагодарник такъв! Че как бих могъл? Ти чуваш всяка дума между мен и котарака. Никога не заспиваш. Не излизаш навън. Ах, ти мръсен…
— Добре, добре — примирително каза той. — Само питах. По-кротко. Извинявай. Но… ех, ако можех да съм сигурен. Има нещо в ума му, до което няма как да се добера… Е, карай да върви. Дано да е за добро. Имам много за губене, но пък ако спечеля… И, за Бога, недей да крещиш. Забравил си лепенката.
— О… извинявай. Дано да не съм издал нещо — тихо казах аз. — Обаче мери си думите, Грегъри. Не ме ядосвай. Още една такава издънка и те хвърлям в океана заедно с шишето, та до края на дните си да възпитаваш малките рибки. Deve essere cosi2.
— С други думи, никакви маимунджилъци — изкиска се гласът от шишето. — Учил съм италиански в гимназията. Добре, Пит. Извинявай, че повдигнах въпроса. Но постави се на мое място и ще разбереш.
Цялата работа все повече ме изнервяше. От време на време осъзнавах факта, че не е съвсем нормално да споделям дните си с говорещо шише и образован котарак. А сега при тия обтегнати отношения с Уоли и растящото високомерие на Хеликс… направо не знаех кого да подкрепя — Уоли, Хеликс, или чисто и просто себе си. В края на краищата, бях се забъркал до уши, че и малко повече. Дните ми определено не бяха щастливи.
Една вечер седях унило в креслото и се мъчех да вдъхна в живота малко здрав разум с помощта на вечерния вестник. Уоли се цупеше в шишето си, а Хеликс бе заел върху килима пред радиото онази съвършено отпусната поза, която единствено той е в състояние да постигне. Пушеше начумерено и от време на време стрелваше лапа към някоя муха. Във въздуха отчетливо се долавяше напрежение и това не ми хареса.
— Хеликс — внезапно казах аз, като запратих вестника към отсрещната стена, — какво те тормози, мой човек?
— Нищо — излъга той. — И престани да ме наричаш „мой човек“. Невъзпитано е.
— О-о-о! Значи вече си имаме и сноб! Хеликс, взе да ми писва от твоето отношение. Понякога съжалявам, че ти дадох образование. Преди да поумнееш, проявяваше към мен малко повече уважение.