Точния ми бе доведен във вериги. В малката спретната стаичка го въведоха двама яки пазачи с дълги палки на пояса.
— Ти ли си Алекс Крос? Мамка му! Ега ти работата — провлече Отри с южняшки акцент.
Усмихваше се накриво, докато говореше. Долната част на лицето му се отпускаше надолу като кофа на багер с отварящо се дъно. Имаше странни, несъразмерно поставени свински очички, чийто поглед трудно се издържаше. Усмивката не слизаше от лицето му, сякаш днес щяха да го помилват или бе спечелил от затворническата лотария.
Казах на двамата пазачи, че искам да говоря с Отри насаме. Въпреки че бе във вериги, двамата излязоха с неохота. Мен обаче не ме беше страх от тази торба с лайна. Не бях безпомощно тийнейджърче, върху което да изпробва силата си.
— Съжалявам, че не разбрах майтапа — казах му най-сетне аз. — Гледам те, че се хилиш, ама не знам за какво.
— Ооо, хич да не ти пука, пич! Хванал си ти майтапа без грешка — отвърна той с провлечения си говор. — Хванал си го, доктор Крос. Ами той е по теб.
Свих рамене.
— Ти си поискал да говориш с мен. Отри. Искаш да изкараш нещо от това, нали? Е, и аз искам. Не съм дошъл тук да ти слушам тъпотиите и майтапите. Ако искаш да се върнеш обратно в килията, само кажи.
Джамал Отри продължи да се усмихва, но седна на единия от двата стола.
— И на двамката ни се ще да изкараме по нещо — каза той.
В погледа му се четеше нещо като „край на майтапите“ и усмивката му се изпари.
— Е, казвай какво имаш за продан. Да видим дали ще ни свърши работа — казах аз. — Това е най-доброто, което мога да направя за теб.
— Сонежи разправяше, че си твърдо пишлеме. Бая акъллия за ченге. Ще видим к’вото има да се гледа.
Не обръщах внимание на дивотиите, които се сипеха в изобилие от мръсната му уста. Нямаше начин да не си помисля за двете шестнадесетгодишни момичета, които бе убил. Представях си го как се усмихва и на тях. Гледайки ги със смразяващия си поглед.
— Приказвали ли сте си двамата с него? Приятели ли бяхте? — прекъснах го аз.
Отри поклати глава. Свинските му очички не се отделяха от очите ми.
— Амиии. Той приказваше с мен само като имаше нужда от нещо. Сонежи само си седеше в килията и гледаше нанякъде… Към Марс ли, къде, де да го знам. Тука той нямаше приятели. Нито аз, нито никой.
Отри се наведе напред. Имаше нещо да ми казва. И според него то явно струваше нещо. После сниши глас, сякаш в стаята имаше още някой, освен нас двамата.
Някой като Гари Сонежи, не можах да не си помисля аз.
38.
— Слушай сега. Сонежи нямаше приятели тука. От никого нямаше нужда. Той си имаше някой вътре в него. Разбираш ли к’во искам да кажа? Приказваше с мен само ако имаше нужда от нещо.
— Какви услуги си му правил? — попитах го аз.
— Нуждите му бяха прости. Пури, книжки за чукане, горчица за манджата. Плащаше, за да отпъжда някои типове от себе си. Сонежи винаги имаше мангизи.
Замислих се над казаното. Кой е давал пари на Сонежи, докато е бил в „Лортън“? Едва ли идваха от жена му. Поне на мен не ми се вярваше. Дядо му беше още жив и живееше в Ню Джърси. Може би парите са идвали от него. Доколкото знаех, имаше само един приятел, но това е било много, много отдавна, когато е бил още тийнейджър.
— Можеш да провериш, ако искаш — продължи приказката си Джамал Отри. — Защитата, дето Сонежи си я купуваше от мен, беше добра. Най-добрата, дето може да се получи тука.
— Не съм сигурен дали схващам — отново го прекъснах аз. — Давай по-подробно и с обяснения, Джамал.
— Можеш да пазиш някои хора за уговорено време. Т’ва е всичко. Имаше един затворник обаче, казваше се Шариф Томас. Ама наистина откачена чернилка, бе от Ню Йорк. Мотаеше се с още двама негри, откачалки като него — Туфи и Коко Локо. Той, Шариф, излезе, ама като беше вътре, правеше к’вото си иска. Единственият начин да го управляваш бе да го пернеш. И то два пъти, за да си сигурен.
Започваше да става интересно. Отри май наистина имаше нещо за продан.
— Какво общо има тоя Шариф с Гари Сонежи? — попитах го аз.
— Сонежи се опита да перне Шариф. Плати си мангизите. Обаче Шариф беше хитър пич. И късметлия на това отгоре.
— Защо му е потрябвало на Сонежи да убива Шариф Томас?