Отри втренчи в мен студените си очи.
— Имаме си пазарлък, нали? Привилегии някакви?
— Предлагам ти изключителни права върху вниманието ми. Тук съм и те слушам. Кажи ми какво е станало между Шариф Томас и Гари Сонежи.
— Сонежи искаше да пречука Шариф, защото Шариф го чукаше. И неведнъж. Искаше да покаже на Гари, че тука той е мъжът. Той беше единственият тук, дето беше по-луд и от Сонежи.
Поклатих глава и се наведох напред, за да чуя по-добре. Той наистина придоби пълни права върху вниманието ми, но нещо тук не се връзваше.
— Извинявай, ама Гари е бил държан отделно от останалите затворници. Максимум сигурност. Как, по дяволите, Томас се е добрал до него?
— Мамка му, колко пъти да ти казвам, че тука всичко става! Винаги. Не слушай к’во ти разправят навънка. Така си е било и така ще си бъде завинаги.
Втренчих поглед в очите на Отри.
— Значи ти си взел пари от Сонежи, за да го пазиш, а Томас се е добрал до него въпреки това, а? Но има и още, нали?
Виждах как Отри се наслаждава на позицията си да ме държи в напрежение или пък просто му харесваше да усеща властта си над мен.
— Има, да. Шариф подари на Сонежи треската. Сонежи е с бубата бе, човек. Той умира. Твоят стар приятел Гари Сонежи умира. Получи бележка от Господ.
Новината ме удари като парен чук в стомаха. Сдържах се и не ми пролича — не исках да му давам никакво предимство, — но казаното от Джамал Отри току-що обясни всичко онова, което Сонежи бе извършил до този момент. Мисълта разтърси цялото ми същество. Сонежи има „треската“. Сонежи има СПИН. Гари Сонежи умира. И повече няма какво да губи.
Дали Отри казваше истината? Огромен въпрос, важен въпрос.
Поклатих глава:
— Не ти вярвам, Отри. И от къде на къде трябва да ти вярвам?
На лицето му се изписа обидено изражение, но това бе част от ролята му.
— Ако щеш вярвай. Но няма начин да не повярваш. Гари ми каза това. Каза ми го тука тази седмица. Преди два дни. Гари ми каза, че има треската.
Бяхме затворили кръга. Отри разбра, че съм в ръцете му от минутата, в която влезе в стаята. Сега вече трябваше да чуя и майтапа, който ми бе обещал още в началото на разговора. Но първо трябваше да си поиграе малко с мен.
— Защо? Защо ще ти казва, че умира? — вживях се в ролята си аз.
— Сонежи каза, че ще дойдеш тука и ще почнеш да задаваш въпроси. Знаеше, че ще дойдеш. Той те познава, мой човек… познава те по-добре, отколкото ти него. Сонежи искаше да ти предам всичко т’ва лично. Обясни ми го, за да мога да го кажа на теб. Каза да ти кажа и това.
Джамал Отри се ухили отново с кривата си усмивка.
— К’во ще кажеш сега, доктор Крос? Получи ли т’ва, за което дойде?
Получих го, че и оттатък. Гари Сонежи умира! Искаше да ме накара да го последвам в ада. Бе се развилнял като бесен, без да има какво да губи и от какво да се страхува.
39.
Като се върнах у дома от „Лортън“, позвъних на Кристин Джонсън. Изпитвах нужда да я видя. Изпитвах нужда да се откъсна поне малко от случая. Помолих я да вечеряме заедно в „Джорджа Браум“ на Макферсън Скуеър и затаих дъх. Изненада ме — каза „да“.
Все още на тръни, но като че ли радваш се на това чувство, аз се появих у тях с една-единствена червена роза. Кристин се усмихна лъчезарно, взе розата и я натопи във вода, сякаш бе някакъв скъп букет.
Бе облечена в дълга до глезените сива пола и подходяща по цвят блуза с V-образно деколте. Отново изглеждаше убийствено. По пътя до ресторанта приказвахме как е минал денят на всеки от нас. Нейният ми хареса много повече от моя.
Бяхме гладни и започнахме с горещи бисквити, намазани дебело с прасковено масло. Денят определено приключваше добре. Кристин си поръча скариди и овесени ядки, а аз — „Каролина Перло“ — червен ориз, дебели резени гъше месо, скариди и сос.
— Отдавна никой не ми е подарявал роза — каза ми тя. — Много ми е приятно, че си се сетил.
— Тази вечер си много мила с мен — забелязах аз, докато се заемахме с храната.
Тя наклони глава и ме погледна. Имаше го този навик.
— Защо ми казваш, че съм много мила?
— Ами защото можеш да ми кажеш, че тази вечер не съм кой знае колко занимателен. И се страхуваш точно от това, нали? Че не мога да се откажа от работата си.
Тя отпи от виното си. Поклати глава. После се усмихна и усмивката й бе много земна.