— Толкова си откровен. Но се отнасяш с добро чувство за хумор към това. Всъщност не бях забелязала, че не работиш със сто процента отдаване.
— Цяла нощ съм така. Витая някъде си — отвърнах. — Децата викат, че не съм в час.
Тя въздъхна и завъртя очи към тавана.
— Стига, стига. Ти си най-малко витаещият човек, когото съм срещала. Много ми е приятно тук. Бях решила да хапна няколко бисквитки вкъщи и да си лягам.
— Бисквитки с мляко не е лошо. Гушваш се в леглото с филм във видеото или книжка в ръка. Нищо лошо няма в това.
— Така и смятах да направя. Спрях избора си на „Повелителят на конете“. Радвам се, че се обади, развали ми плановете и ме изкара от час. Сигурно си мислиш, че съм луда — продължи малко по-късно тя, след като привършихме с вечерята, и се усмихна. — Работата е там, че и аз мисля така.
Засмях се:
— Защото излезе с мен ли? Абсолютно луда си.
— Не, защото ти казах, че не бива да се виждаме, а сега изведнъж — вечеря в „Джорджа Браун“. Захвърлих и бисквити, и повелители на коне…
Погледнах я в очите и като че ли потънах в тях — за нищо на света не ми се излизаше оттам. Поне докато Джорджа Браун не ни изгонеше.
— Какво стана? Какво се промени? — попитах я аз и затаих дъх.
— Просто спрях да се страхувам — отвърна тя. — Е, почти спрях. Но скоро сигурно ще престана съвсем.
— Е, аз също. Защото и мен ме беше страх.
— Приятно ми е да го чуя. И се радвам, че ми го каза. Не можех да си представя, че и теб може да те е страх.
Някъде около полунощ закарах Кристин до дома й. Докато карах по „Джон Хансън“, не мислех за нищо друго, освен как докосвам косата й, как прокарвам треперещи пръсти по бузата й, а може би и някои други неща. Да, да, определено и някои други неща.
Изпратих Кристин до вратата й, не смеейки да дишам от вълнение. Пак. Пръстите ми леко докосваха лакътя й. В ръката си тя бе стиснала ключа от вратата. Усещах аромата на парфюма й. Беше ми казала, че се казва „Гардения Пашън“ и аз много го харесвах. Стъпките ни тихо отекваха по бетонната алея.
Изведнъж Кристин се извърна към мен и ме прегърна. Движението й бе грациозно и гъвкаво, но ме свари неподготвен.
— Трябва да разбера нещо — каза тихо тя.
После ме целуна така, както ме бе целунала преди няколко дни. Отначало целувката ни бе лека, но постепенно се задълбочи. Устните й бяха меки и леко влажни върху моите, после като че ли се втвърдиха, станаха по-нетърпеливи. Усещах как гърдите й се притискат в мен, после коремът, силните й крака.
Тя внезапно отвори очи, погледна ме и ми се усмихна. Влюбен бях в тази естествена усмивка, влюбен бях! Исках да виждам само нея и нищо друго!
Кристин леко се отскубна от мен. Усетих това почти като физическа болка, исках да я чувствам плътно до мен. Но навреме се спрях: разбрах, че сме дотук.
Кристин отвори вратата и бавно запристъпва навътре заднешком. Никак не ми се искаше да си отива. Исках да знам какво усеща, да узная всичките й мисли.
— Първата целувка не беше случайна — прошепна тя.
— Не, не беше — тихо казах аз.
40.
Гари Сонежи отново бе в мазето.
Чие беше това влажно и мрачно мазе в края на краищата?
Точно в това бе въпросът.
Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че е някъде много рано сутринта. Къщата над него бе тиха като смъртта. Обичаше този образ, усещаше го как се отърква във вътрешността на съзнанието му.
Обичаше тъмното. Бавно се превърна отново в малко момченце. Чувствата си бяха останали същите, сякаш ги бе изживял вчера. Неговата мащеха се казваше Фиона Морисън, бе хубава жена и всички си мислеха, че е добър човек, добър приятел и съсед, добра майка. Пълна лъжа! Заключваше го като животно в мазето… не, по-лошо от животно. Той си спомняше как е треперил в мазето, отначало напикавайки се в панталоните си, седнал в собствената си урина, усещайки как приятната топлина преминава в сковаващ студ. Спомняше си чувството, че се различава от останалите в семейството. Че не е като другите хора. В него няма нищо, което човек би обикнал. Няма нищо добро. У него липсва вътрешен живец.
Сега седеше в мазето и се питаше дали е там, където си мислеше, че е.
В коя реалност живееше?
В коя фантазия?