Нито началото, нито средата, нито пък края.
Гневът вече започваше да го залива на горещи вълни, ставаше почти неконтролируем. Усещаше как яростта се надига у него, но продължаваше да крачи по претъпканата с хора улица. Едва виждаше къде ходи. В гърлото му се надигна горчилка.
С рязко движение запрати кафето — почти пълната с димяща течност чаша — в лицето на разминаващия се с него бизнесмен. Изсмя се на стреснатата му и възмутена физиономия. Зави от възторг при гледката на капещото от орловия аристократичен нос кафе, от квадратната брадичка. Тъмната течност изплеска скъпата риза и вратовръзката.
Гари Сонежи можеше да прави каквото си поиска, често го правеше и щеше да продължава да го прави.
Вие само гледайте.
50.
В седем часа същата вечер бях на Пен Стейшън. Обичайната тълпа пътуващи този път я нямаше, така че в съботите положението бе далеч по-търпимо. Убийствата, които бяха станали на Юниън Стейшън и тук, не преставаха да се въртят в главата ми. Тъмните тунели, от които излизаха влаковете, за Сонежи бяха „мазето“, символи на измъченото му детство. Поне толкова от тази главоблъсканица бях успял да разгадая. Веднъж излязъл от тях, Сонежи избухваше в яростен пристъп на гняв към целия свят и…
Видях Кристин да се качва по стълбите откъм тунелите.
Усмихнах се въпреки черните ми мисли. Усмихвах се и пристъпвах от крак на крак, сякаш танцувах. Чувствах главата си лека, вълнувах се, изпълнен с надежда и желание, каквито не бях изпитвал много отдавна. Тя наистина бе дошла.
Кристин носеше малка пътническа чанта с надпис „Училище Съджърнър Трут“. И това бе целият й багаж. Изглеждаше красива, горда и по-желана от всякога, ако това изобщо бе възможно. Бе облякла бяла рокля с къси ръкави, на шията й се полюшваше огърлица, а на краката си бе обула обичайните обувки без ток. Забелязах как хората се заглеждат в нея. Винаги го правеха.
Целунахме се в един ъгъл на гарата, стараейки се да не привличаме вниманието на останалите. Телата ни се притиснаха и аз усетих топлината й, плътта, костите й. Чух тупването на чантата й в краката ни.
Кафявите й очи се впиха в моите — огромни и питащи отначало, а малко след това — нежни и излъчващи светлина.
— Малко се притеснявах, че няма да си тук — каза тя. — Представях си как си хукнал нанякъде по спешна работа, а аз стоя на Пен Стейшън и напразно те чакам.
— Това не би могло да стане по никакъв начин — отвърнах аз. — Толкова се радвам, че дойде.
Отново се целунахме, притискайки се един към друг по-силно от първия път. Не ми се искаше да спирам, не ми се искаше да я пускам. Исках да я заведа някъде, където да бъдем само двамата. Сякаш цялото тяло ме заболя. Толкова ми бе лошо, толкова ми бе хубаво!
— Опитах се — усмихна се тя, — но не можах без теб. Ню Йорк малко ме плаши, но ето че дойдох.
— Ще прекараме чудесно, ще видиш.
— Обещаваш ли? Да бъде незабравимо? — попита ме закачливо тя.
— Незабравимо. Обещавам! — отвърнах.
Държах я здраво в прегръдките си. Не можех да я пусна.
51.
Началото на „незабравимото“ изглеждаше, звучеше и минаваше по следния начин.
„Рейнбоу Рум“ в единадесет и половина в събота вечер. Двамата с Кристин слязохме от асансьора, хванати за ръце, и изведнъж, сякаш като с махване на магическа пръчица, попаднахме в друга епоха, друг начин на живот и може би дори друг свят. До асансьора на черен плакат със сребристи, блестящи букви бе написано: „Рейнбоу Рум — озовете се в мюзикъл от времето на MGM“. Стотици миниатюрни прожекторчета хвърляха отблясъци от морето кристал и хром наоколо. Бе малко над върха, направо съвършено.
— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за MGM мюзикъл, но голяма работа — каза Кристин, докато си проправяхме път покрай страхотно изглеждащи разпоредители и разпоредителни. — Прекрасна идея.
Насочиха ни към сектор, от който можеше да се гледа долу към балната зала, но също с панорамен изглед към Ню Йорк. В събота вечер залата бе пълна с посетители — всички маси и дансинги бяха заети.
Кристин бе облякла плътно прилепнала по тялото черна рокля. На шията си бе сложила същата онази огърлица, направена от стара брошка, с която беше в „Кинкедс“. Била от баба й.
Тъй като съм метър и осемдесет и седем, тя не се поколеба да обуе по-шик обувки с високи токчета. По-рано никога не бях си давал сметка, но се оказа, че ми е приятно да съм с жена, висока почти колкото мен.