Аз също се бях нагиздил. Бях избрал убито сив костюм, снежнобяла риза и синя копринена вратовръзка. Поне тази вечер бях решил да не бъда полицейски детектив от Вашингтон. Не изглеждах доктор Алекс Крос от югоизтока. Повече приличах на Дензъл Уошингтън в ролята на Джей Гетсби. Приятно ми беше. Е, поне за една вечер. А може и за целия уикенд.
Съпроводиха ни до маса, намираща се до огромен прозорец, обърнат към потъналата в светлини източна част на Манхатън. На сцената имаше петчленен латиноамерикански оркестър, чиято музика бе доста добра. Бавно въртящият се дансинг бе пълен. Хората си прекарваха приятно и някои дори щяха да прекарат цялата нощ в танци.
— Забавно, прекрасно, малко смешно, но определено най-хубавото място, където някога съм ходила — заяви Кристин, като седнахме. — И това са всичките суперлативи, които ще чуеш от мен тази вечер.
— Е, чакай де, още не си ме видяла как танцувам — възразих аз.
— Вече знам, че можеш да танцуваш — засмя се Кристин и продължи: — Жените винаги познават кой мъж може да танцува и кой — не.
Поръчахме си питиетата — за мен чист скоч, а за Кристин шери. За вечеря си избрахме бяло „Совиньон“ и следващите няколко минути прекарахме в приятно отпуснат оглед на обстановката в „Рейнбоу Рум“.
Латиноамериканската група бе заместена от бигбенд, който засвири суинг и дори опита с по-стари танци. Оказа се, че още много хора не са забравили как се танцува суинг, та дори валс и танго, а някои от тях даже бяха доста добри.
— Идвала ли си тук друг път? — попитах аз, след като сервитьорът ни донесе питиетата.
— Само по телевизията, и то сама — отвърна тя и се усмихна. — А ти? Идвал ли си тук и друг път, моряче?
— Само веднъж, докато преследвах оня, дето страдаше от раздвоение на личността и трепеше хората с брадва. Хвърли се ей от онзи прозорец там. Третият отляво.
Кристин се засмя:
— Няма да се изненадам, ако това е истина, Алекс. Ни най-малко няма да се изненадам.
Оркестърът засвири „Лунна светлина“, която е хубава песен, затова станахме и отидохме на дансинга. Гравитацията ни тласна един към друг. В същия момент си помислих, че на този свят има много малко неща, които бих предпочел пред това да държа Кристин в прегръдките си. Всъщност нямаше такива.
С Кристин се бяхме съгласили да рискуваме и да опитаме какво ще се получи. И двамата бяхме изгубили обичани хора. Знаехме какво означава да изпиташ такава болка и въпреки това бяхме тук, готови отново да се качим на дансинга на живота. Струваше ми се, че съм искал да танцувам бавен танц с Кристин още от първия миг, когато я видях в „Съджърнър Трут“.
С лявата си ръка обгърнах талията й и я дръпнах плътно към мен. С дясната хванах нейната. Чух я как тихо поема въздух. Личеше, че и тя се вълнува.
Започнах да си тананикам мелодията съвсем тихичко, под нос. И сигурно съм се отнесъл нанякъде, защото изведнъж устните ми докоснаха нейните. Затворих очи. Пръстите ми усещаха коприната на роклята й. А, да — наистина танцувах доста добре, но и тя не ми отстъпваше.
— Погледни ме — прошепна тя и аз отворих очи.
Излезе права — така беше много по-добре.
— Какво става тук? Какво е това? Никога не съм се чувствала така, Алекс.
— Нито пък аз. Но ще свикна, сигурен съм.
Лекичко прокарах пръсти по бузата й. Музиката продължаваше да се лее в тих ромон и Кристин сякаш плуваше с мен. Грациозна, потънала в лунна светлина хореография. Всички части на тялото ми бяха в движение. Едва дишах.
С Кристин бяхме в пълна хармония. И двамата умеехме да танцуваме, но заедно бе нещо върховно. Поел я в прегръдките си, танцувах с бавни и плавни движения. Дланта й бе прилепнала към моята като намагнетизирана. Въртяхме се бавно, унесени в ритъма на музиката.
Отново се притиснахме плътно един до друг и устните ми се оказаха само на сантиметри от нейните. Усещах топлината на тялото й през дрехите си. Устните ни отново се срещнаха — само за част от секундата — и в този момент музиката спря. Започна следващото изпълнение.
— Е, това вече е трудно — каза тя и двамата се отправихме към масата. — Знаех, че можеш да танцуваш. Нито за миг не съм се съмнявала. Но не знаех, че можеш да танцуваш така.
— Още нищо не си видяла — отвърнах аз. — Изчакай само да засвирят самба.
Все още стисках ръката й, не можех да я пусна. Не исках.