— Мисля, че умея да танцувам самба — каза тя.
Танцувахме много, непрекъснато си държахме ръцете и май по едно време вечеряхме. Но танцувахме много — това определено признавам — и не можех да пусна ръката й. И Кристин не можеше да пусне моята. Говорихме непрекъснато и по-късно не успях да си спомня за какво точно. Е, винаги става така, като си толкова високо над Ню Йорк в „Рейнбоу Рум“.
Когато за първи път се сетих да погледна часовника, беше почти един часът. Не може да бъде, казах си. Същото мистериозно изгубване на чувство за време, което ми се случи и при предишните две излизания с Кристин. Платих сметката — нашата голяма сметка — и забелязах, че „Рейнбоу Рум“ е почти празна. Къде се бяха дянали тия хора?
— Можеш ли да пазиш тайна? — запита Кристин, докато вървяхме по коридора към облицования с орехова ламперия асансьор.
Бяхме сами в него под дискретната жълта светлина и тя бе в прегръдките ми.
— Аз пазя много тайни — отвърнах.
— Добре, чуй и тази тогава — прошепна Кристин, докато асансьорът докосна етажа на фоайето с едва доловимо туп.
Задържа ме вътре и след като вратите се отвориха. Не искаше да ме пусне навън и да остави убежището на приглушената светлина, докато не ми каже онова, което искаше.
— Много се радвам, че си ми запазил стая в „Астор“ — продължи тя тихо, без да откъсва очи от моите. — Но, Алекс, не мисля, че ще ми е необходима. Добре ли е така?
Стояхме, без да помръднем, вътре в асансьора и отново започнахме да се целуваме. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът бавно се изкачи отново на най-горния етаж. Не престанахме да се целуваме нито нагоре, нито по обратния път надолу и не можехме да се наситим един на друг.
— Знаеш ли какво все пак? — каза тя, когато най-сетне стигнахме до приземния етаж на „Рокфелер Сентър“ за втори път.
— Кажи все пак.
— Ходи ли човек в „Рейнбоу Рум“, няма начин това да не се случи.
52.
Бе наистина незабравимо. Също като вълшебната песен на Нат Кинг Коул и по-късната й версия на Натали Коул.
Стояхме пред вратата на хотелската ми стая, напълно погълнати от момента. Трябваше да пусна ръката на Кристин, за да отворя вратата, но бях блокирал. Най-сетне извадих с треперещи пръсти ключа, но не можах да уцеля ключалката. Тогава тя леко сложи ръка върху моята и двамата заедно пъхнахме ключа вътре, после пак заедно превъртяхме топката.
Мина може би секунда, която ми се стори цяла вечност. Знаех, че никога няма да забравя и най-дребната подробност от този момент. Просто нямаше да позволя скептицизмът или цинизмът да ги изтрият от съзнанието ми.
Знаех какво става с мен. Изпитвах замайващия ефект на възвръщащото се чувство за интимност. До този момент изобщо не си бях давал сметка колко ми липсва. Просто се бях оставил да изтръпна и да живея така — изтръпнал и безчувствен. Много е лесно така, толкова лесно, че не усещаш как животът ти се превръща в дълбок коловоз, по който се плъзгаш като добре смазана машина.
Вратата на стаята бавно се отвори и в този момент си дадох сметка, че и двамата оставяме част от миналото зад себе си. На прага Кристин се обърна към мен. Усетих тихото прошумоляване на копринената й рокля.
Красивото й лице се вдигна към мен. Протегнах ръка и докоснах брадичката й с върховете на пръстите си. Чувствах се така, сякаш не съм могъл да дишам пълноценно цяла вечер — поне от момента, в който Кристин пристигна на Пен Стейшън.
— Ръце на музикант, на пианист — прошепна тя. — Харесва ми как ме докосваш. Винаги съм знаела, че ще ми хареса. Вече не се страхувам, Алекс.
— Радвам се. Аз също.
Тежката дървена врата на стаята сякаш се затвори сама.
Няма значение къде се намираме в момента, мислех си аз. Примигващите светлинки навън, а може би и преминаващият по реката влекач създаваха впечатлението, че се движим точно по същия начин, както се бе плъзгал дансингът под нас в „Рейнбоу Рум“.
Специално за уикенда си бях сменил хотела и се бях преместил в „Астор“ в източната част на Манхатън. Исках нещо по-специално. Стаята ми беше на дванадесетия етаж, с изглед към реката. Двамата с Кристин се приближихме към огромния панорамен прозорец, привлечени от бисерните зрънца на мигащите светлинки по небостъргачите на югоизток. Гледахме смълчани безшумното и странно красиво движение на трафика покрай сградата на Обединените нации към Бруклинския мост.