— Сега започвам да разбирам — каза той. — Разкажи ми всичко от начало до край, Джулия.
И Джулия му разказа. Говори дълго и изчерпателно, като само от време на време се спираше, за да се върне към нещо, което бе забравила да спомене.
Стигна до момента, когато бе започнала да изследва тенис ракетата в стаята си.
— Разбирате ли, хрумна ми мисълта, че цялата история прилича на приказката за Аладин — нови лампи за стари и че в тази ракета трябва да има нещо.
— И имаше ли наистина?
— Да.
Без излишна скромност Джулия вдигна полата си, дръпна крачола на кюлотите си почти догоре и извади оттам нещо, което приличаше на сива лапа, прикрепена с лепенка към бедрото й.
Тя отлепи лепенката, като издаде едно „Ох!“ от болката при рязкото дръпване, и измъкна лапата. Едва тогава Поаро установи, че това е малко пакетче, увито в мека сива найлонова торбичка. Джулия я отвори и без никакво предупреждение изсипа купчинка искрящи скъпоценни камъни на масата.
— Какво качество! — прошепна със страхопочитание Поаро.
Взе ги и ги прехвърли в ръцете си.
— Какво качество! — Но те са истински. Съвсем истински.
Джулия кимна.
— И аз си помислих същото. Иначе нямаше да стават убийства заради тях, нали? Но аз разбирам хората, които извършват убийства заради тези неща!
И отново, както предишната вечер, през очите на момичето погледна жената.
Поаро я изгледа изпитателно и кимна с глава.
— Да… Разбираш ги… чувстваш магията им. Те не са само красиви пъстроцветни играчки за теб — иначе би било жалко.
— Това са скъпоценни камъни! — възторжено извика Джулия.
— Значи ги намери в тази тенис ракета?
Джулия завърши разказа си.
— Сигурна ли си, че ми разказа всичко?
— Мисля, че да. Е, може малко да съм преувеличила едно-друго. Понякога имам навика да преувеличавам. Докато приятелката ми Дженифър е пълната ми противоположност. От нейната уста и най-вълнуващите събития звучат тъпо. — Тя отново спря поглед върху блестящата купчинка. — Мосю Поаро, на кого действително принадлежат?
— Много е трудно да се определи със сигурност. Едно е ясно — те не принадлежат нито на мен, нито на теб. Трябва да решим какво да предприемем.
Джулия го погледна с очакване.
— Значи се оставяш в мои ръце? Добре.
Еркюл Поаро затвори очи.
После внезапно ги отвори и бързо заговори:
— Това е случай, който не може да ме накара да остана в креслото си, колкото и да го желая. Трябва да има ред и метод, но от това, което ми разказа, не установих ред и метод. Има много нишки, които се преплитат и срещат на едно място — в „Медоубенк“. Разни хора, с различни цели, представляващи различни интереси — всички се събират в „Медоубенк“. Затова и аз ще отида там. А къде е майка ти?
— Мама замина с автобус за Мала Азия.
— А, значи е заминала с автобус за Мала Азия. Il ne manquait que ca!6. Разбрах, че е приятелка на мисис Съмърхейс! Кажи ми, харесва ли ти у мисис Съмърхейс?
— Да, прекрасно е. Тя има чудесни кучета.
— Да, кучета, помня ги добре.
— Те влизат и излизат през прозорците — като в пантомима.
— Точно така! А храната? Харесва ли ти храната там?
— Е, понякога е малко странна — призна Джулия.
— Странна е наистина.
— Но леля Мойрийн прави страхотни омлети.
— Тя прави страхотни омлети — щастливо повтори Поаро и въздъхна.
— В такъв случай, Еркюл Поаро не е живял напразно — добави той. — Защото именно аз научих твоята леля Мойрийн как се прави омлет. — Той вдигна телефонната слушалка.
— Сега ще уверя директорката ти, че си в безопасност, и ще я известя, че се връщаме заедно в „Медоубенк“.
— Тя знае, че съм в безопасност. Оставих й бележка, че не съм отвлечена.
— Независимо от това ще бъде по-добре да й се обадим.
Свързаха го своевременно и му съобщиха, че разговаря с мис Булстрод.
— Мис Булстрод? Казвам се Еркюл Поаро. При мене е вашата ученичка Джулия Ъпджон. Смятам веднага да тръгна с нея за училището ви, а за информация на полицията — оставил съм едно пакетче с ценни неща на съхранение в банката.
Той остави слушалката на мястото й и погледна Джулия.
— Искаш ли сироп? — предложи той.
— Какъв сироп? — попита Джулия.
— Ами, от плодове — плодов сок. От френско грозде, малини или касис?
Джулия избра касис.
— Но скъпоценните камъни не са в банката — подчерта тя.
— Много скоро ще бъдат там — успокои я Поаро. — Но ако има някой, който подслушва в „Медоубенк“ или успее да узнае за разговора, по-добре е да знае, че камъчетата вече не са у теб. За да се вземат скъпоценни камъни от банката, са необходими време и организация. А на мен никак не ми се иска да пострадаш, дете мое. Аз високо ценя смелостта и находчивостта ти.