Онова място бе останало далеч зад него, и ето, той вървеше всред паднали листа, а мисълта му се рееше към видяното и наученото преди малко. Изведнъж до него се чу глас:
— В една посока ли сме, Звездочели?
Той се стресна и се отърси от мислите си, и видя край себе си човек. Беше висок, вървеше с бърза и лека крачка. Дрехите му бяха тъмнозелени, а над главата му бе надвиснала качулка, която почти закриваше лицето му. Ковача остана озадачен, понеже само обитателите на Страната на вълшебствата се обръщаха към него със „Звездочели“. А не си спомняше да е срещал този човек. При все това изпита известно неудобство, стори му се, че би трябвало да го познава.
— А накъде си тръгнал? — попита го.
— Пътувам към твоето село — отвърна онзи, — и се надявам, че ти също се връщаш у дома.
— Да, така е — продължи Ковача. — Тогава да вървим заедно. Но знаеш ли, хрумна ми нещо. Преди да поема обратния път, една Велика дама ме натовари с мисията да предам съобщението й. Скоро ще излезем от Страната на вълшебствата и не мисля, че повече ще се върна тук. А ти?
— О, да, аз ще се върна. Мога да ти помогна със съобщението й.
— Но то бе предназначено за Краля. Имаш ли представа къде може да бъде намерен?
— Да. Е, какво трябва да му кажеш?
— Буквално следното: Време е. Остави го да избира.
— Ясно, разбрах. Не се притеснявай повече.
И двамата тръгнаха редом, потънали в мълчание, чуваха се само стъпките им. След като извървяха няколко километра, докато все още бяха в границите на Страната на вълшебствата, човекът изведнъж спря. Обърна се към Ковача и отметна назад качулката си. И тогава Ковача го позна. Беше Алф Чирака, както той продължаваше да го нарича мислено, помнейки ясно деня, в който младият Алф бе застанал в Банкетната палата, стиснал в ръце лъщящия нож за разрязване на Тортата, а в очите му се отразяваха пламъчетата на свещите. Вече трябваше да е почти старец, понеже бе майстор-готвач от много години. Но тук, под стряхата на Външната гора, изглеждаше като Чирака от онова далечно време, макар и леко възмъжал. Косата му не се бе прошарила, по лицето му нямаше нито бръчка, очите му отразяваха светлината както винаги.
— Бих искал да говоря с теб, Ковачо, преди да прекрачим границата на твоята родина — започна той. Ковача се позачуди, понеже самият той често бе изпитвал желание да поговори с Алф, но никога не бе успявал да подхване разговор. Алф винаги го бе поздравявал учтиво и го бе обгръщал с дружеския си поглед, но като че ли все отбягваше да влезе в директен разговор с него. Сега го гледаше топло. Изведнъж вдигна ръка и с показалеца си докосна звездата на челото му. Пламъчето напусна погледа му и Ковача разбра, че то е извирало от звездата и че сигурно е блестяло ярко, а сега е затъмнено. Той се изненада и се дръпна гневно.
— Не мислиш ли, господин Майстор-ковач — рече му Алф, — че е време някой друг да поеме това?
— Какви ги говориш, господин Майстор-готвач? — отвърна той. — Защо? Нима тя не е моя? Нали сама дойде при мен. Не мислиш ли, че човек трябва да пази подобни неща — най-малкото като спомен?
— Някои от тях. Подарените от добра воля и за спомен. Но има такива, при които не е точно така. Те не могат да останат завинаги притежание на един човек. Нито пък да бъдат считани за семейна реликва. Те са един вид назаем. Вероятно не си се замислял, че може би някой друг има нужда от нея. Но е истина. Времето ни притиска.
И тогава Ковача сериозно се разтревожи, понеже по природа бе щедър и си спомняше с благодарност всичко хубаво, което бе получил от звездата.
— И какво да правя? — попита той. — Да я предам на някой от Великите в Страната на вълшебствата? Или пък на Краля? — И още щом изрече това, в сърцето му се надигна надежда, че може би така ще има още един случай да дойде тук.
— Можеш да я дадеш на мен — прекъсна го Алф, — но предполагам, че ще ти бъде доста трудно. Не би ли дошъл с мен в склада ми, за да я върнеш в кутията, където я остави твоят дядо?
— Не знаех, че е станало така — отвърна Ковача.
— Никой освен мен не го знае. Аз бях единственият свидетел.
— В такъв случай вероятно знаеш и как се е сдобил със звездата и защо я е прибрал в кутията?
— Донесе я от Страната на вълшебствата: това и сам се досещаш — продължи Алф. — Остави я при себе си с надеждата, че един ден тя ще попадне у теб, неговия единствен внук. Така ми каза, понеже смяташе, че ще мога да уредя нещата. Той беше баща на майка ти. Нямам представа дали тя ти е разказвала за него, ако изобщо е знаела нещо. Казваше се Ездача и бе голям пътешественик: бе видял много и притежаваше много способности, преди да се установи и да стане Майстор-готвач. Напусна страната ти, когато ти бе едва двегодишен — и в селото не можаха да му намерят по-добър заместник от горкия Ноукс. Въпреки всичко — както и очаквахме — аз навреме станах Майстор-готвач. Тази година отново ще приготвя Голямата торта: аз съм единственият Готвач, комуто се е случвало да прави втора. Искам да сложа в нея звездата.