Джей се замисли за миг.
— Вече имаш каквото ти трябва — весело продължи гласът. — То е вътре в теб, момче, винаги е било там. Не ти трябва домашното вино на някакъв стар глупак, за да свърши работата вместо теб. Можеш да направиш всичко сам.
— Но аз не мога…
— Няма такава дума, момче — отвърна гласът. — Няма такава дума.
После гласовете си отидоха и изведнъж главата му зазвъня не от опиянение, а от внезапно проясняване. Той знаеше какво да прави.
Шест часа, каза си. Нямаше време за губене.
Никой не го видя да излиза от къщата. Никой не го наблюдаваше. Но дори да не беше така, никой не би поставил под въпрос присъствието му, никой не би го намерил за странно. Дълбоката кошница с билки, която носеше със себе си, изглеждаше съвсем обикновена. Растенията, с които бе пълна, можеха да бъдат подарък за някого, за нечия градина. Дори фактът, че мърмореше нещо под носа си, нещо, което приличаше малко на латински, не би изненадало никого. В края на краищата той беше англичанин, следователно — малко луд. Малко смахнат е този мосю Джей!
Откри, че много добре помни ритуала за запечатване на територията, който изпълняваха с Джо. Нямаше време да приготвя ароматни масла, нито да прави нови торбички, но надали това имаше значение сега. Дори той чувстваше присъствието на „Специалитетите“ наоколо, чуваше шепота им, приглушеното им панаирджийско кикотене. Внимателно извади филизите от разсадника, толкова, колкото можеше да коси, взе градинарската лопатка и малка вила. Започна да ги засажда на равни интервали край пътя. Посади няколко и край пътя за Тулуза, още два до табелата и още два на пътя към Ле Маро. Мъглата, особената мъгла на Ланскене, която се вдига от тресавището и се изкачва по лозята, се плъзгаше нагоре като малко корабче в морето, озарено от изгряващото слънце. Джей Макинтош бързаше да направи обиколката си, като стъпваше припряно, почти тичаше, за да спази крайния срок, като засаждаше tuberosa rosifea навсякъде по пътя, където имаше клони, знаци, табели. Той обръщаше пътните табели или ги покриваше със зеленина, в случай, че не успееше да ги изтръгне от земята. Свали табелата с приветствието на Жорж и Люсиен. Когато свърши, не беше останала и една табела, и един пътен знак, който да показва посоката към Ланскене су Тан. Бяха му необходими почти четири часа, за да извърши пълната обиколка на селото, като не пропусна да направи завой към пътя за Тулуза и след това да се върне през Ле Маро. Накрая беше капнал от умора. Болеше го глава, краката му трепереха. Но беше приключил. Работата беше свършена.
Точно както Джо криеше Поуг Хил Лейн, така и той бе скрил цялото селце Ланскене су Тан.
Когато се върна, Мари и Роза си бяха отишли. Небето започваше да просветлява. Мъглата се разсея.
63
Кери пристигна малко след единайсет часа. Свежа и изискана в бялата си блуза със сива пола и с куфарчето си в ръка. Джей я очакваше.
— Добро утро, Джей.
— Върнала си се.
Тя надникна през рамото му навътре в стаята и забеляза празните чаши и бутилки.
— Трябваше да започнем по-рано — каза, — но можеш ли да повярваш? Изгубихме се в мъглата. Дебела пелена бяла мъгла, точно като димки на хевиметъл концерт — тя се засмя. — Представяш ли си? Загубихме половин ден. За наша сметка. Още чакаме операторския екип. Разбрахме, че са завили в погрешна посока и са се върнали някъде по средата на пътя от Ажен. Тези пътища! Добре, че аз вече знаех пътя.
Джей я погледна. Не е свършила работа, каза си. Въпреки всичко. Въпреки вярата му.
— Значи продължаваш със снимките?
— Разбира се, че продължавам — нетърпеливо отвърна Кери. — Не мога да пропусна такава добра възможност — тя погледна ноктите си. — Ти си знаменитост. Когато книгата излезе, аз ще мога да покажа на света откъде си черпил вдъхновението си — Кери се усмихна ослепително. — Такава хубава книга — добави. — Ще има страхотен успех. По-хубава е дори от „Джо Пръстената ябълка“.
Джей кимна. Права беше, разбира се. Поуг Хил и Ланскене — двете страни на една и съща ръждива монета. И двете пожертвани по своеобразен начин в името на писателската кариера на Джей Макинтош. След излизането на книгата мястото просто нямаше да бъде същото. Той неизбежно щеше да си отиде. Нарсис, Жозефин, Бриансон, Гийом, Арно, Ру, Поату, Роза — дори Мари, — всички те се свеждаха до статута на думи върху страница, на сладкодумни истории, разказвани и след това забравени. В негово отсъствие идваха предприемачите, планираха и унищожаваха, промисляха и модернизираха…