В онези дни нямаше винена изба. Ние стояхме на полицата над камината, точно над пишещата машина, за късмет, както той казваше. Когато завърши книгата, Джей отвори последния от моите другари от реколта’62 и го изпи много бавно, като въртя чашата в ръце, докато свърши. После се приближи до полицата. Поспря се там за миг. След това се усмихна и тръгна с неуверена крачка към стола си.
— Следващия път, драги — обеща той. — Ще го отложим за друг път.
Разбирате ли, Джей ми говори, както един ден и аз ще му заговоря. Аз съм най-старият му приятел. Ние се разбираме. Съдбите ни са преплетени.
Естествено, друг път не последва. Мълчаливо се заредиха телевизионни интервюта, статии във вестници и списания. Холивуд направи филмова адаптация с Кори Фелдман, действието беше преместено в американския Среден запад. Изминаха девет години. Джей написа част от ръкопис, озаглавен „Храбрият Кортес“, и продаде осем разказа на списание „Плейбой“, които по-късно излязоха като колекция от „Пенгуин Букс“. Литературният свят очакваше новия роман на Джей Макинтош, отначало нетърпеливо, после неспокойно, с любопитство, и накрая — фатално — с безразличие.
Разбира се, той продължаваше да пише. Седем романа досега, със заглавия като „Генът G-cyc“ или „Псирените от Марс“, или „Среща със смъртта“, всички написани под псевдонима „Джонатан Уайнсап“, добър начин за печелене на пари, които му помагаха да живее в относително удобство през тези четиринайсет години. Купи си компютър — лаптоп „Тошиба“, — който крепеше на коленете си, точно както вечерите пред телевизора, които си приготвяше сам, особено напоследък, когато Кери работеше до късно. Пишеше обзорни статии, разкази и вестникарски репортажи. Четеше лекции в групи за творческо писане, водеше семинари в университета. Обичаше да казва, че има толкова неща, с които да се занимава, че не му остава време да работи за себе си — и се смееше неубедително. Писател, който не пише. Когато говореше така, Кери го гледаше с присвити устни.
Запознайте се с Кери О’Нийл — рождено име Катрин Марсдън, — двайсет и осем годишна, с късо подстригана руса коса и поразителни зелени очи, за които Джей не подозира, че са резултат от цветни контактни лещи. Журналистка, придобила популярност в телевизията с „Форум!“ — късно токшоу, в което популярни писатели и второразредни знаменитости обсъждат съвременни социални проблеми на фона на авангарден джаз. Пет години по-рано тя би се усмихнала на тези му думи. Но тогава, преди пет години, нямаше „Форум!“, Кери пишеше пътеписни репортажи за „Индипендънт“ и работеше върху книга, озаглавена „Шоколад — феминистка перспектива“. Светът предлагаше какви ли не възможности. Книгата излезе две години по-късно и предизвика интерес в медиите. Кери беше фотогенична, продаваема и на гребена на вълната. В резултат на това се появи в множество повърхностни шоупрограми. Снима се за „Мари Клер“, „Татлър“ и „Ми!“, като си казваше, че не се е главозамаяла. Имаше къща в Челси, апартамент в Ню Йорк и обмисляше възможността да си направи липосукция на бедрата. Беше пораснала. Напреднала.
Но за Джей нищо не напредна. Пет години по-рано той бе въплъщение на представата за темпераментен човек на изкуството, пиеше половин бутилка „Смирнов“ на ден, обречена, мрачна личност с романтичен ореол. Събуди у нея майчин инстинкт. Тя пожела да го спаси, да го вдъхнови и в замяна на това той да напише прекрасна книга, която да внесе светлина в живота на хората и която да се дължи изцяло на нея.
Но нищо такова не се случи. Плащаха наема благодарение на посредствените научнофантастични романи: евтини книжлета с грозни меки корици. Зрелостта и дяволитата мъдрост на оня пръв роман останаха неповторени, дори ненаподобени. А Джей не притежаваше темперамента да говори за мрачните си периоди на мълчание. Той никога не се поддаваше на импулси. Не демонстрираше гняв, не губеше контрол. Думите му не бяха нито блестящо интелигентни, нито интригуващо хапливи. Дори пиенето му — последната проява на невъздържаност — сега изглеждаше смешно, като упорството на човек да носи старомодните дрехи от своята младост. Прекарваше времето си в компютърни игри, слушане на стари шлагери и гледане на стари филми на видео, заседнал в юношеските си години като втръснал до болка запис на джазова импровизация. Може би съм сгрешила, мислеше си Кери. Той не иска да порасне. Не иска да бъде спасен.