Джо живееше на Поуг Хил Лейн, една от редицата неравни тераси, които граничеха с железопътната линия на половин миля разстояние от гарата. Джей вече беше ходил два пъти там. Оставяше колелото си в храстите и се катереше по насипа до моста над железницата. От другия край на линията бяха полята, които се спускаха до реката, а по-нататък беше откритият рудник и вятърът донасяше далечното боботене на машините. В продължение на две-три мили старият канал вървеше успоредно на железопътната линия. Там застоялият въздух зеленееше от мухи, беше горещ, миришеше на пепел и растителност. Между канала и железопътната линия минаваше пътека, почти скрита от надвисналите клони на дърветата. Това беше Недър Едж, долният край на града, почти винаги безлюден. Затова мястото привлече Джей. Той си купуваше пакет цигари и брой на „Ийгъл“ от будката за вестници на гарата и подкарваше колелото към канала. После го скриваше на сигурно място в храстите и тръгваше по пътеката, като си проправяше път през избуялата върбовка и въздухът се изпълваше с облаци бели семенца. Щом стигнеше до стария шлюз, Джей сядаше на камъните и запалваше цигара. Гледаше железницата, броеше вагоните на преминаващите влакове, натоварени с въглища, или се мъчеше да различи лицата на хората в пътническите влакове, които с тракане се губеха в завидната далечина. Хвърляше камъни в мътния канал. Понякога ходеше чак до реката. Там правеше бентове от трева и отпадъци, които събираше и донасяше със себе си: автомобилни гуми, клони, железопътни траверси, а веднъж дори цял изтърбушен матрак с щръкнали навън пружини. Така започна всичко; по някакъв начин мястото го завладя. Може би защото беше тайно, забравено от хората. Джей започна да го изследва. Там имаше загадъчни цилиндри от бетон и метал, които стърчаха от земята. По-късно Джо му обясни, че това са запечатани шахти. Когато момчето се приближаваше към тях, от тях долитаха странни ехтящи звуци, подобни на дишане. Имаше и наводнен тунел, изоставена вагонетка за въглища, останки от шлеп. Това беше грозно, може би дори опасно място, но също така изпълнено с голяма тъга; привличаше го по начин, който не можеше нито да преодолее, нито да обясни. Родителите му биха се ужасили, ако знаеха, че синът им ходи там и този факт го правеше още по-привлекателно. Затова той продължи да го изследва; тук — сгурийна яма, запълнена със стари парчета фаянс; там — купчина захвърлени екзотични съкровища: връзка комикси и списания, по чудо запазени и ненамокрени от дъжд и влага; метални отпадъци; автомобилно купе от „Форд Галакси“, малък бъз, израснал от корена си като причудлива антена; развален телевизор. Джо му беше казал веднъж, че да живееш край железопътна линия е като да живееш край море; всеки ден приливът донася нови отломки. Отначало дори мразеше това място. Не можеше да си обясни защо изобщо ходи там. Излизаше от къщи с намерението да поеме в съвсем различна посока и накрая се озоваваше в Недър Едж, между железопътната линия и канала, и в ушите му отекваше далечно боботене на машини, а нажеженото до бяло лятно слънце жулеше главата му като нагорещено желязо. Самотно, изоставено място. Но все пак негово собствено. Само негово, през цялото това дълго, странно лято. Или поне така си мислеше в началото.
5
На другия ден се събуди късно и откри, че Кери вече е излязла. Беше оставила кратка бележка, пропита с неодобрение като с воден знак. Джей я прочете мързеливо, незаинтересовано и се помъчи да си спомни какво се бе случило предишната вечер.
„Дж., не забравяй за приема в «Спай» довечера — много е важно да присъстваш! Сложи си костюма от Армани. К.“
Болеше го глава, направи си силно кафе и го изпи заслушан в радиото. Не можа да си припомни кой знае какво — напоследък голяма част от живота му се сливаше в една мъглява върволица от дни, които с нищо не се отличаваха помежду си, подобно на епизоди от скучен сапунен сериал, гледан по навик. Денят се простираше пред него като безлюден път в пустиня. Вечерта имаше час за консултации, но отсега се чудеше как да го пропусне. Не беше трудно; и друг път беше пропускал консултации. Това донякъде дори се очакваше от него. Артистичен темперамент. Той леко се усмихна. Каква ирония.
Бутилката с виното на Джо стоеше на масата точно както я беше оставил. Изненада се, когато видя, че все още е наполовина пълна. Такова малко количество вино трудно би могло да предизвика толкова силен махмурлук и странните сънища, от които успя да се отърве едва на разсъмване, когато най-после заспа дълбоко. Миризмата от празната чаша бе слаба, но ясно доловима, сладникав аромат на лекарства, който успокояваше. Джей напълни догоре чашата.