— Да пропъди махмурлука — промърмори.
Тази сутрин неприятното усещане беше съвсем слабо, виното бе почти безвкусно. Някъде дълбоко в съзнанието му се размърда стар спомен, твърде далечен, за да може да го определи.
Изведнъж се чу шум на вратата и Джей се обърна рязко със смътно чувство на вина, сякаш заловен на местопрестъплението. Но беше пощальонът. Той пъхна пощата в кутията и част от съдържанието й се разпиля по изтривалката. През стъклената врата се процеждаше светлина, която падаше върху най-горния плик, сякаш настояваше Джей да му обърне особено внимание. Сигурно е поредната рекламна брошура, каза си той. Напоследък рядко получаваше нещо друго. И въпреки това под лъчите на светлината пликът сякаш сияеше и придаваше ново, съдбоносно значение на единствената дума, изписана на него: „ИЗБЯГАЙ“. Сякаш можеше да отвори вратата и от лондонското утро да попадне в друг свят, изпълнен с възможности, които го очакваха, за да се възползва от тях. Той се приближи към светещия правоъгълник, вдигна го и го отвори.
Първата му мисъл беше, че това наистина е поредната ненужна рекламна брошура. На евтина хартия бе отпечатано лого „ИЗБЯГАЙТЕ ОТ НАПРЕГНАТОТО ЕЖЕДНЕВИЕ: ВАКАНЦИИ, ПОЧИВКИ, ПЪТЕШЕСТВИЯ“. Отдолу имаше размазани снимки на ферми и селски къщи, а между тях колонки с текст. „Тази очарователна къщичка само на пет мили от Авиньон…“ „Тази голяма къща, преустроена от стопанска сграда и заобиколена от обширна земя…“ „Тази бивша конюшня от XVI век в сърцето на Дордон…“ Снимките си приличаха: живописни селски къщи под яркосини небеса като във филм на Дисни, жени със забрадки и бели шапчици, мъже с барети, които пасяха стада на нереално зелени планински склонове. Джей хвърли брошурата на масата, необяснимо разочарован. Чувстваше се измамен, сякаш се беше разминал с нещо хубаво, макар и неизвестно. Тогава забеляза снимката. При падането брошурата се бе разтворила по средата. На две страници беше поместена снимка на къща, която му се стори странно позната. Голяма квадратна сграда с избелели бледорозови стени и покрив с червени керемиди. Отдолу пишеше: „Шато Фудуен, Лот е Гарон“. Отгоре надпис с яркочервени букви, който гласеше: „ПРОДАВА СЕ“.
Изненадата от това тъй неочаквано откритие накара сърцето му да се разтупти. Това е знак, каза си. В такъв момент не може да бъде друго. Трябва да е знак.
Той се вгледа в снимката. След като я изучи обстойно, реши, че това не е точно замъкът на Джо. Архитектурата на тази къща бе малко по-различна, покривът беше по-полегат, прозорците — по-малки и по-навътре в стените. Освен това не се намираше в Бордо, а в друга област, на няколко мили от Ажен, край малък приток на река Гарона, който се наричаше Тан. И все пак не беше чак толкова далеч. Всъщност съвсем близо. Не можеше да бъде случайно съвпадение.
Долу под стълбището новодошлите бяха потънали в тайнствено мълчание, като в очакване. От тях не се чуваше нито шепот, нито подрънкване или съскане.
Джей се загледа в снимката. Яркочервеният надпис отгоре блестеше неумолимо, съблазнително.
„ПРОДАВА СЕ“.
Той посегна към бутилката и отново напълни чашата си.
6
През това лято по-голямата част от живота на Джей премина в нелегалност, сякаш водеше тайна война. В дъждовни дни той седеше в стаята си и четеше „Денди“ или „Ийгъл“, слушаше радио съвсем тихо, преструваше се, че се занимава с домашни задължения, пишеше разкази със страховити сюжети и заглавия като „Воините канибали от забранения град“ или „Човекът, който прогони светкавицата“.
Никога не му липсваха пари. В неделя Джей припечелваше двайсет пенса, като измиваше зеления остин на дядо си. Също толкова получаваше за окосяване на ливадата. Редките немногословни писма от родителите му винаги биваха придружени с пощенски запис и той харчеше това необичайно богатство със злорадо и победоносно ожесточение. Купуваше си комикси, дъвки, а когато можеше — и цигари. Всичко, което би предизвикало неодобрението на родителите му, го привличаше. Държеше съкровищата си в метална кутия от бисквити край канала, като казваше на баба си и дядо си, че внася парите в банка. Технически погледнато, това не беше лъжа. Един камък край останките от стария шлюз, който лесно се изваждаше, оставяше пространство от около петнайсет инча дълго и широко, където можеше да се пъхне металната кутия. Квадратно парче трева, изрязано от брега с джобно ножче, прикриваше скривалището. През първите две седмици от ваканцията той ходеше там почти всеки ден, печеше се на плоските камъни на шлюза и пушеше, четеше, пишеше разкази в една от множеството си гъсто изписани тетрадки или слушаше радио, като усилваше звука до дупка и музиката изпълваше летния вмирисан на сажди въздух. Спомените му от това лято бяха винаги озвучени: Пийт Уингфийлдс, „Осемнайсетгодишен, пронизан от куршум“, или Тами Уинет с „Р. А. З. В. О. Д.“. През повечето време Джей пееше заедно с радиото или свиреше на китара и правеше гримаси пред невидима публика. Едва по-късно си даде сметка колко неразумен е бил. Бунището беше съвсем наблизо и през тези две седмици Зет и бандата му можеха да се натъкнат на него по всяко време. Можеха да го заварят унесен в дрямка на брега или седнал край отвора на шахта, или — още по-лошо — с отворената кутия за съкровища и ръце. Никога не му беше хрумвало, че наоколо могат да се навъртат и други момчета. Никога не си бе представял, че това поначало не е негова територия, че тя принадлежи на някой друг, по-голям, по-силен и по-буен от него. Джей никога не беше участвал в уличен бой. В „Мурландс Скул“ липсата на обноски не се поощряваше. Малкото му приятели от Лондон бяха далечни и резервирани, момичетата връзваха косите си на конски опашки и ходеха на балет, а момчетата бяха стройни като кадети и имаха превъзходно бели зъби. Джей не се вписваше докрай в тази среда. Майка му беше актриса, чиято кариера бе започнала и безвъзвратно приключила с телевизионен сериал, озаглавен „Ох, мамо!“ и разказващ за историята на един вдовец, който се грижи сам за три деца в пубертетна възраст. Майката на Джей играеше ролята на грижовната ханджийка госпожа Дайкс и през по-голямата част от детството му се случваше непознати хора да ги спират на улицата и да крещят с цяло гърло най-известната й екранна реплика: „О! Прекъснах ли нещо?“