— Всичко наред ли е? — попитах аз, докато прибирах слънчевите си очила в чантата.
— Имаме една самоубила се в Поухатън. Петнадесетгодишно момиче се застреляло в главата. Доколкото разбрах, бащата й забранил да се вижда с приятеля си. Изглеждаш ужасно, Кей.
— Преживях нещо като нападение на акула.
— О! Тия проклети адвокати! Кой беше този път?
Беше готов да набие някой.
— Лампкин.
— О, добрият стар Лампкин Змиорката! — Филдинг ми стисна рамото. — Всичко ще се оправи. Повярвай ми. Наистина ще се оправи. Трябва само да обърнеш гръб на мръсотията и да продължиш работата си.
— Знам — усмихнах се аз. — Ще бъда в стаята за оглед на трупове, ако ти потрябвам.
Самотната работа по обработката на костите беше за мен като някакво облекчение, защото не исках никой от моя екип да забележи депресията и страха ми. Запалих лампите и затворих вратата след себе си. Облякох халата си върху дрехите и си сложих два чифта предпазни ръкавици, после включих електрическата печка и вдигнах капака на тенджерата. Костите бяха продължили да се оголват, след като си бях отишла миналата вечер. Разбърках ги с дървената лъжица. Застлах масата с найлонов чаршаф. Черепът беше разрязан с трион по време на аутопсията и аз внимателно вдигнах от хладката мазна вода калвария19 и лицевите кости заедно със споените за тях зъби. После ги оставих на чаршафа да изсъхнат.
Предпочитах дървения инструмент за притискане на езика назад, вместо пластмасовата шпатула, за да изстържа тъканта от костта. Металически инструменти не можеха да се използват, защото имаше опасност да повредим нещо, ако открием наистина следи от насилие. Работех много внимателно, като отлепях и свалях тъканта, докато останалите части от скелета се варяха на бавен огън в тенджерата. Два часа ги чистих и плакнах, докато ме заболяха китките и пръстите. Пропуснах обяда си впрочем, дори не се сетих за него. Към два часа следобед открих някаква драскотина по костта в областта на слепоочието, където бях забелязала и кръвоизлива, затова спрях и погледнах с недоумение.
Придърпах операционните лампи по-близо и масата бе заляна със светлина. Драскотината по костта беше права, дълга не повече от два сантиметра и половина и толкова повърхностна, че човек можеше лесно да не я забележи. Бях виждала драскотини като тази само по черепите на хора от деветнадесети век, които са били скалпирани. В такива случаи драскотините и резките невинаги бяха по слепоочната кост, но това всъщност не значеше нищо.
Скалпирането не беше истинска хирургическа процедура и всичко беше възможно. Въпреки че не бях намерила доказателства, че на жертвата от Уорънтън липсват части от скалпа и косата, не можех да се закълна в това. Разбира се, когато я намерихме, главата не беше останала непокътната, а един трофеен скалп можеше да обхваща по-голямата част от черепа, но би могло да значи и че е изскубнат само кичур коса.
Използвах кърпа, за да вдигна пейджъра, защото не можех да докосна нищо чисто с ръцете си. Звъннах на Марино. Десет минути го чаках да се обади, докато продължавах да чегъртам внимателно черепа. Но не открих други следи. Това, разбира се, не значеше, че не е имало и други драскотини, тъй като най-малко една трета от двадесет и двете кости на черепа бяха изгорели. Напрягах си ума, за да реша какво да направя. Свалих си ръкавиците и ги хвърлих в боклука, после започнах да прелиствам тефтера с адресите, който бях извадила от чантата си, когато Марино се обади.
— Къде си, дявол да те вземе? — попитах го аз, тъй като стресът отделяше вече токсини в тялото ми.
— В ресторанта „Либърти Валанс“.
— Благодаря ти, че ми се обади толкова бързо — казах раздразнено.
— Господи, докторе! Може би сигналът се е изгубил някъде в ефира, защото чак сега го чух. Какво, по дяволите, има?
Чувах далечната глъчка на хора, които пиеха и се наслаждаваха на храната, която със сигурност беше много тежка и обилна, но си заслужаваше да я ядеш.
— От обществен телефон ли се обаждаш? — запитах аз.
— Да, днес ми е свободен ден, казвам го само за сведение.
Той отпи глътка от нещо, което предположих, че е бира.
— Трябва да отида във Вашингтон утре. Нещо важно се появи.
— О! Неприятно ми е, че го чувам.
— Открих още нещо.