— А имаш ли лук от Видалия? — попита той, като погледна през рамото ми.
— Имам.
— Швейцарско сирене, италианска шунка и филийка лук е точно това, което препоръчва докторът — пошегува се Марино. — Ето това се казва закуска.
— Но никакво масло. Все някъде трябва да тегля чертата, за да не се чувствам после виновна за внезапната ти смърт.
— Добре е да сложиш и от пикантната горчица — каза той.
Намазах жълтата горчица с подправките, после прибавих сухото италианско сирене и лука с швейцарското сирене отгоре и докато фурната на тостера загрее, почувствах вълчи апетит. Направих същата комбинация и за себе си и върнах гранолата обратно в консервената кутия. Седнахме на кухненската маса, пихме колумбийско кафе и ядохме, докато слънчевата светлина обагри цветята в моя двор в трептящи краски, а небето стана искрящо синьо. Към девет и половина бяхме на магистрала Норт 1–95. Нямаше голямо движение до Куантико.
Когато минах покрай отклонението за академията на ФБР и базата на Флотския корпус, ме обхвана носталгия по миналите дни. Спомних си за връзката ми с Бентън, когато беше още в началото. Бях неспокойна, но горда с постиженията на Луси в полицейската академия, която си бе останала същият строго ориентиран политически клуб само за мъже, какъвто е била още от времето на управлението на Хувър22.
Само че сега предразсъдъците и боричкането за власт бяха по-прикрити. Нейните хора дебаркираха нощем, завладяваха съдебни институции, придобиваха влияние, където можеха, и се стремяха всячески да се превърнат в официалната федерална полиция на Америка.
Такива констатации ми действаха угнетяващо и оставаха предимно неизказани, защото не исках да обидя обикновения агент, който работеше неуморно по улиците и бе отдал сърцето си на това, което смяташе за свое благородно призвание. Почувствах, че Марино ме гледа, докато изтръсква пепелта от цигарата си през прозореца.
— Знаеш ли, докторе — заговори той, — може би трябва да напуснеш.
Той имаше предвид дългогодишната ми служба като съдебномедицински патолог — консултант на Федералното бюро.
— Знам, че ползват други съдебни лекари напоследък — продължи той. — Викат ги за някои следствия, вместо да извикат теб. Да си го кажем открито, не си ходила в Академията повече от година и не са те викали наскоро. Не искат да имат работа с теб заради това, което погодиха на Луси.
— Не мога да напусна — казах аз. — Защото не работя за тях, Марино. Работя за полицаи, които имат нужда от помощ при следствията, и се обръщат към Федералното бюро. В никой случай няма да напусна сама. Нещата се движат в омагьосан кръг. Директори и главни следователи идват и си отиват. Може би всичко отново ще си дойде на мястото. И ти си техен консултант, но май и теб не те викат вече.
— Да. Мисля, че и аз съм подложен на същото като теб.
Той изхвърли угарката от цигарата си и тя излетя зад нас, отнесена от движещата се кола.
— Има нещо гнило, нали? Да ходиш там, да работиш с добри хора в заседателната зала, а после да си пиеш бирата. Ако искаш да знаеш, всичко после се стоварва върху мен. Хората мразят ченгетата, а ченгетата мразят тях. Когато започнах работа, старите хора, децата и родителите се радваха, като ме видеха. Бях горд, като обличах униформата си. Лъсках си обувките всеки ден. А сега, след двадесет години работа, хвърлят тухли по мен, а гражданите дори не ми отговарят, като им кажа добро утро. Скъсах си задника от работа цели двадесет и шест години, а ме повишиха само в капитан и ме направиха началник на бюро за обучение на кадри.
— Но това вероятно е мястото, където можеш да свършиш най-добра работа — напомних му аз.
— Да, но не затова ме навряха там.
Той гледаше навън през прозореца как прелитат зелените надписи на магистралата.
— Пратиха ме в глуха линия, като се надяваха, че ще побързам да се пенсионирам или ще умра. И трябва да ти кажа, докторе, че много мисля за това. Ще излизам с лодката, ще ходя на риболов, ще пътувам с караваната по пътищата, а може и да отида на запад да видя Големия Каньон, Йосемити, езерото Тахо и всички онези места, за които много съм слушал. Но когато се стигне дотам, няма да знам какво да правя със себе си. Затова си мисля, че ще пукна на поста си.
— Но това няма да стане скоро — успокоих го аз. — А като се пенсионираш, можеш да направиш като Бентън.
22
Хърбърт Хувър (1874–1964) — 31-ят президент на САЩ, управлявал по време на Голямата депресия от 1929 до 1933 г. — Б.пр.