— Моите почитания, но не ме бива за консултант — възрази той. — Пък и правният институт и компанията Ай Би Ем няма да назначат простосмъртен като мен. Независимо от познанията ми.
Не му възразих и не казах нито дума повече, защото с редки изключения това, което казваше, беше вярно. Бентън беше хубав мъж, изискан и вдъхваше респект, като влезеше някъде, но това всъщност беше единствената разлика между него и Пийт Марино. И двамата бяха честни, състрадателни, специалисти в своята област.
— Добре, а сега трябва да тръгнем по триста деветдесет и пето отклонение и да се насочим към Конститюшън — мислех аз на глас, като гледах пътните знаци и не обръщах внимание на бързо преминаващите край бронята ми шофьори, които ме изпреварваха, защото позволената скорост не им се струваше достатъчно висока. — Не искам да се отдалечим много и да се отзовем на Мейн авеню, правила съм го и друг път. — Дадох мигач за десен завой. — Обикновено в петък вечер, когато идвах да видя Луси.
— Хубав път, на който могат да ти задигнат колата — каза Марино.
— Веднъж едва не го направиха.
— Наистина ли? — Той ме погледна.
— Започнаха да обикалят около колата ми, а аз дадох газ.
— Прегази ли някой?
— За малко.
— Щеше ли да избягаш след това, докторе? Искам да кажа, ако беше прегазила някой от тях?
— След като повечето от дванадесетина от тези хлапаци си отидоха…
— Искам да ти кажа нещо — заговори той, като гледаше в краката си. — Те не струват много.
Петнадесет минути по-късно бяхме на Конститюшън, като минахме покрай Министерството на вътрешните работи, паметника на Вашингтон и Мол23, където бяха издигнати павилиони за някакво честване, посветено на изкуството на афроамериканците. Амбулантни търговци продаваха раци от Източното крайбрежие и спортни фланелки в задната част от малки камиони. Тревата между павилионите беше покрита с боклуците от предишния ден и всяка минута някоя линейка префучаваше с включени сирени. Обиколихме в кръг няколко пъти. Институтът „Смитсониън“ се извиваше в далечината като тъмночервен дракон. Не можехме да намерим място за паркиране. Типичното тук беше, че улиците бяха еднопосочни или изведнъж спираха в средата пред някое празно заградено място, други пък бяха преградени с бариери. Забързаните пешеходци не се отстраняваха, дори ако заради тях имаше опасност да ни блъсне някой автобус зад нас.
— Ще ти кажа какво мисля, че трябва да направим — казах аз, като се върнах на Вирджиния авеню. — Ще спрем на охраняем паркинг при Уотъргейт и ще вземем такси.
— Кой, дявол да го вземе, би искал да живее в такъв град? — каза Марино раздразнено.
— Много хора, за съжаление.
— А всъщност, това е едно шибано място. Добре дошли в Америка!
Униформеният пазач при Уотъргейт беше много любезен и изглежда не го сметна за необичайно, когато му оставих колата си и го помолих да извика такси. Моят ценен товар беше на задната седалка, опакован в здрава картонена кутия, напълнена със стиропорни топчета. Таксито ни остави с Марино на ъгъла на Дванадесета улица и Конститюшън, малко преди дванадесет на обяд, а ние се качихме по стълбите на Националния природонаучен музей, на които стояха много хора. Охраната беше удвоена след бомбения атентат в Оклахома, а пазачът ни уведоми, че доктор Веси трябва да слезе долу, за да ни придружи по стълбите.
Докато чакахме, разгледахме набързо едно изложение наречено „Съкровищата на морето“. Видяхме някакви стриди с пипала от Атлантическия океан и риби с формата на скорпиони от Тихия океан. Черепът на един динозавър ни гледаше от стената. Имаше змиорки, риби и раци в стъкленици и три охлюва, които пълзят по дърветата, както и един морски гущер мозазауер, намерен в някакъв варовиков пласт в Канзас. Марино беше започнал вече да се отегчава, когато лъскавите месингови врати на асансьора се отвориха и доктор Алекс Веси излезе от него. Той се беше променил малко, откакто го бях виждала за последен път, но си беше все така кокалест, с побелели коси и замислени очи, които като тези на повечето гении бяха винаги насочени някъде другаде. Лицето му бе загоряло от слънцето и изглеждаше малко по-набръчкано. Носеше все същите очила с дебели черни рамки.
— Имаш много здрав вид — казах му аз, когато се здрависахме.
— Току-що се връщам от почивка. Бях в Чарлстън. Предполагам, че си ходила там, нали? — попита той, докато тримата се качвахме в асансьора.