Нямах никаква представа за кого говореше.
— И така — той все още проучваше менюто, — връзката ни не продължи дълго. Мисля, че тя нямаше дори да ме погледне, ако нямах камион. Като седи високо в кабината на шофьора, човек можеше да си представи, че маха с ръка на всички от празнично украсените коли на парада „Роуз Боул“28.
Започнах да се смея, но безизразното му изражение само влоши нещата. Смях се толкова много, че ми потекоха сълзи от очите, а келнерът реши да дойде по-късно. Марино изглеждаше раздразнен.
— Какво ти става?
— Мисля, че просто съм изморена. Ако искаш бира, поръчай си. Днес ти е почивен ден, пък и нали аз шофирам.
Това значително подобри настроението му и малко по-късно той вече допиваше халбата си бира „Самюел Адамс“, докато сервираха неговия бъргър с швейцарско сирене и моята пилешка салата „Цезар“. Известно време ядохме и почти нищо не си казвахме, за разлика от хората около нас, които разговаряха високо и непрекъснато.
— Казах й, искаш ли да хапнем навън на рождения ти ден? — разправяше един бизнесмен на някакъв друг до него.
— И жена ми е същата — отговори другият, докато дъвчеше. — Държи се така, като че никога не я водя никъде. Дявол да го вземе, та ние излизаме почти всяка седмица да вечеряме навън.
— Убедих се по телевизионния канал на Опра, че десет на сто от хората имат повече пари, отколкото са им нужни — споделяше една възрастна жена с приятелката си, чиято сламена шапка беше окачена на закачалката пред тяхното сепаре. — Не е ли безумие?
— Не се учудвам ни най-малко. И това е като всичко останало в наше време.
— Тук имат охраняем парк — каза единият от бизнесмените. — Но аз обикновено си ходя пеша.
— А вечерно време?
— Ами! Шегуваш ли се? Във Вашингтон? Не, освен ако един ден реша, че ми се иска да умра.
Извиних се и слязох долу по стълбите до женската тоалетна, която беше обширна и облицована със светлосив мрамор. Нямаше никой там и си измих ръцете и лицето, без да се притеснявам. Опитах се да се обадя на Луси от мобифона, но сигналът като че се удряше в стените и се връщаше обратно. Затова използвах обществения телефон и бях страшно доволна, като я заварих вкъщи.
— Опаковаш ли си багажа? — попитах аз.
— Чуваш ли ехото?
— Май да.
— Е, аз го чувам. Би трябвало да видиш празното жилище.
— Та като заговорихме за това, кажи, приемаш ли гости?
— Къде си? — В гласа й прозвуча съмнение.
— В „Олд Ебит Грил“. По-точно, на обществения телефон долу при тоалетните. Ходихме с Марино тази сутрин в музея „Смитсониън“, за да се срещнем с Веси. Искам да се отбия и при теб. Не само за да те видя, но и да поговорим по един въпрос.
— Добре — каза тя. — Ние няма да излизаме.
— Да донеса ли нещо?
— Да. Нещо за ядене.
Нямаше смисъл да взимам колата си, защото Луси живееше в северозападната част на града, близо до Дюпонт Съркъл, където беше трудно да се паркира, както впрочем и навсякъде другаде. Марино подсвирна на едно такси пред ресторанта и спирачките му изскърцаха. Побързахме да се качим. Следобедът беше спокоен. Над покривите и игрищата се вееха знамена и не се чуваха алармени системи на коли. Трябваше да минем край университета „Джордж Вашингтон“ и специализирания ресторант за бифтеци „Риц & Блеки“, за да стигнем до жилището на Луси и Джанет.
Районът беше бохемски, предимно за педерасти, със затъмнени барове като „Файърплейс“ (Камината) и „Мистър Пи“, а там винаги беше пълно с мъже — културисти с татуировки по телата. Знаех това, защото много пъти в миналото бях посещавала племенницата си. Забелязах, че магазинът за списания за лесбийки се беше преместил и сега изглежда там имаше нов магазин за питателна храна близо до „Бъргър Кинг“.
— Може да ни оставите тук — казах на шофьора.
Той пак натисна рязко спирачките и се отклони, за да спре до бордюра.
— По дяволите! — изруга Марино, когато синьото такси потегли. — Мислиш ли, че има американци в този град?
— Ако нямаше градове като този, които не са само американски, ти и аз нямаше да бъдем тук — напомних му аз.
— Да си италианец е нещо по-различно.
— Наистина ли? Различно от какво? — попитах аз, като стигнахме до блок две хиляди на Пи стрийт и влязохме във „Вашингтонско кафене“.
— От тях — отговори той. — И то дори само за това, че когато нашите хора слязат от парахода на Елис Айланд, веднага се научават да говорят английски. И не карат таксита, без да знаят къде, по дяволите, отиват. Слушай, това място изглежда много хубаво.
28
Роуз Боул — футболен стадион в Пасадена, Калифорния, където студентите играят футболни мачове между колежите на новогодишния ден. — Б.пр.