Лейди Ле Гион я догони.
— А-а… Значи правят шоколади?
— Ха, ака ли мечката в гората… — изсъска Сюзън и след миг осъзна несполучливия си избор на поговорка.16
Лейди Ле Гион като че се замисли.
— Ами да — установи след малко. — Да, доколкото знам, повечето видове мечки го правят, особено в умерените климатични зони, но има и няколко вида, които…
— Исках да кажа „Да, те правят шоколад“ — отегчено обясни Сюзън.
„Суетност и самолюбие — умуваше Лу Цзе, седнал в трополящата по притихналите улици млекарска каруца. — Рони е можел да мери сили с боговете, а такива типове не си падат по спотайването. Не и наистина. Много обичат да оставят някъде мъничък знак, да речем, изумрудени скрижали или кодиран надпис в гробница насред пустинята, за да подскажат на неуморния търсач: «Аз бях тук и съм голяма работа.»“
„Всъщност от какво са се страхували първите хора? Може би от нощния мрак. От студа. От мечките. От зимата. От звездите. От безкрайното небе. От паяците. От змиите. И един от друг. Хората са се плашели от толкова много неща…“
Той бръкна в раницата си, извади оръфаното тефтерче на „Пътят“ и го отвори наслуки.
Коан 97: „Отнасяй се със задругите, както искаш те да се отнасят с теб.“ Хъм… Това не му помагаше кой знае колко. Пък и неведнъж се бе усъмнявал, че е записал тези слова съвсем точно, макар че правотата им се бе потвърдила. Стараеше се да не пречи на никоя задруга на майстори и те на свой ред не му се бъркаха в живота. Опита отново.
Коан 124: „Виждаш изумителни неща, ако си държиш очите отворени.“
— Какво е това книжле, монахо? — попита Рони.
— О, нещо повече от… книжле.
Каруцата минаваше покрай кантора за погребални услуги. Собственикът й се бе охарчил за огромно стъкло, макар че професионалният гробар обикновено не може да изложи на витрината нищо привлекателно освен драперии в мрачни тонове и някоя по-изискана урна.
Но в стъклото се появи и името на Петия конник.
— Ха! — прихна тихичко Лу Цзе.
— Монахо, на какво се смееш?
— Като се замислиш, то си е очевидно — сподели Лу Цзе по-скоро със себе си. Обърна се и протегна ръка на Рони. — Много ми е приятно да се запознаем. Позволи ми да позная името ти.
И го изрече.
Макар че не й беше присъщо, в този случай Сюзън се изрази неточно. Да кажеш, че „Винрих и Бьочер“ са някакви си „производители на шоколади“ беше все едно да твърдиш, че Леонард Куирмски е „поносим художник, който се занимава и с механични джунджурийки“, или че Смърт е „някой, когото не би искал да срещаш всеки ден“. Вярно е, но далеч не изчерпва истината.
Първо, те не произвеждаха, а творяха. Разликата е съществена.17 В този магазин нямаше етикети с цени. Ако на човек му се наложеше да попита колко струва някоя бонбониера, значи не можеше да си я позволи. Ако пък опиташе едно-единствено бонбонче и наистина не можеше да си позволи повече, започваше да пести, да злоупотребява и да краде, да продава престарели членове на семейството си, само и само да напълни още веднъж устата си с тези малки чудеса, които тутакси започваха любовна връзка с езика му и превръщаха душата в купичка с нежен крем.
А в паважа пред витрината имаше прикрита решетка на канализацията, в случай че някой се престарае с точенето на лиги.
Естествено „Винрих и Бьочер“ беше фирма на чужденци и според анкх-морпоркската Гилдия на сладкарите никой в нея не разбираше какво предпочитат жителите на града.
Гилдията твърдеше, че обитателите на Анкх-Морпорк са жизнерадостни и простодушни, затова не си падат по измишльотини. И не искат шоколад, пълнен с какаов ликьор. Дори предпочитат шоколад, забъркан предимно от мляко, захар, свинска мас, кравешки устни, незнайни плодови бълвочи, миши барабонки, мазилка, мухи, лой, дървесни стружки, козина, пърхот, паяци и стрита кокосова кора. Тоест според стандартите, общоприети в големите средища на шоколада Борогравия и Куирм, анкх-морпоркският шоколад на практика попадаше в категорията „сирене“ и само поради разликата в цвета не хлътваше в определението „лепило за плочки“.
Сюзън си позволявате всеки месец по една от по-евтините им бонбониери. И неуморно си внушаваше, че дори би могла да не стигне до втория ред в кутията, стига да реши.
— Не е нужно да влизаш — подхвърли през рамо, преди да отвори вратата.
Пред тезгяха се редяха застинали клиенти.
— Моля те, наричай ме Безмер.
— Не бих…
— Моля те — смирено промълви лейди Ле Гион. — Името е важно.