— Мечът ще ти послужи, за да научиш нещо за йети — обеща Лу Цзе.
— Как?
— След няколко минути ще си изберем приятно местенце, където ще спрем, и ако желаеш, можеш да му отсечеш главата. Имате ли нещо против, почитаеми господине?
— А, не-е — увери го йети.
Във „Втори свитък на Уен Вечно изненадания“ е записана историята как един ден Дръвчо се наежил непокорно, изпъчил се пред Уен и изрекъл следните слова:
— Учителю, има ли разлика между човеколюбивото монашеско учение, стремящо се към мъдростта чрез привидно безсмислена система от въпроси и отговори, и мистичното бръщолевене, изсмукано от пръстите?
Уен поразмишлявал и накрая отговорил така:
— Една риба!
Дръвчо бил удовлетворен.
Тик-так
„Кодексът на Игор“ съдържаше особено строги правила.
„Никога не противоречи — на Игор не му влиза в работата да подшказва «Недейте, гошподине, това е артерия!». Гошподарят винаги е прав.“
„Никога не ше оплаквай — никой Игор не мърмори «Но дотам има хиляда километра!»“
„Никога не ши позволявай лични забележки — на един Игор не би му хрумнало да каже «На ваше мяшто щях да помишля шериозно за този налудничав кикот.»“
„И никога, ама никога не задавай въпроши.“ Разбира се, Игор знаеше, че правилото се отнася за ВАЖНИТЕ въпроси. Нямаше нищо лошо да попита „Гошподинът ишка ли вече чаша чай?“, но не и „За какво ша ви штотици девици?“ или „Откъде да ви намеря още един мозък пошред нощ?“. Всеки Игор предлагаше вярна, отзивчива, немногословна служба с усмивка или поне изкривена на една страна усмивчица, а може би извит белег на подходящото място.12
Само че Игор започваше да се безпокои. Нищо не беше наред, а щом един Игор стигне до този извод, значи положението е напълно оплескано. Но да внуши това на Джереми, без да наруши Кодекса, беше почти неосъществимо. Игор все по-трудно понасяше присъствието на толкова убийствено и натрапчиво здравомислещ човек. Въпреки всичко съвестта го подтикна да опита.
— Нейна шветлошт ще дойде пак тази шутрин — отбеляза, когато наблюдаваха растежа на поредния кристал в пренаситения разтвор.
„Ясно ми е, че и ти не си забравил, защото си приглади косата със сапун и облече чиста риза…“
— Да — отрони Джереми. — Жалко, че не можем да се похвалим с по-голям напредък. Все пак съм убеден, че сме близо до успеха.
— И това е твърде озадачаващо, гошподине, не мишлите ли? — възползва се Игор от повода.
— Какво те озадачава?
— Ако щете, наречете ме глупак, гошподине, но изглежда, че винаги шме пред прага на ушпеха, когато нейна шветлошт ни навештява, но щом тя излезе, ще натъкваме на нови затруднения.
— Игор, за какво намекваш?
— Аз ли, гошподине? Не шъм любител на намеците. Но миналия път ше оказа, че един детайл в разделителя е шпукан.
— Моето мнение ти е известно — дължеше се на многоизмерната нестабилност!
— Да, гошподине.
— Игор, защо ме гледаш толкова особено?
Игор вдигна рамене. По-точно вдигна едното си рамо до равнището на другото.
— Това изражение ми е пришъщо, гошподине.
— Тя едва ли би ни плащала толкова щедро само за да проваля целия проект, не мислиш ли? Какъв смисъл би имало?
Игор се поколеба. Стигна твърде близо до границите, очертани в „Кодекса“.
— Гошподине, и до ден-днешен ше питам дали тя е точно такава, за каквато ше предштавя.
— Моля? Май не те разбирам.
— Не шъм уверен, гошподине, дали е добре да й ше доверяваме — търпеливо обясни Игор.
— О, я върви да калибрираш резонатора за сложни трептения!
Макар и да мърмореше под носа си, Игор се подчини.
При второто проследяване на тяхната благодетелка я видя да влиза в хотел. На следващия ден тя се запъти към голяма къща на Кралския булевард. Там я посрещна мазен мъж, който изигра цяло представление, докато й връчваше ключа. Игор тръгна след мазника, който се прибра в кантората си на близката улица. От човека научи (защото рядко някой намира сили да укрие сведения от индивид, осеян с шевове), че тя си е платила наема със солидно златно кюлче.
След това Игор прибягна до осветената от древността анкх-морпоркска традиция — започна да плаща на други хора да следят нейна светлост. О, небеса, та магазинът беше препълнен със злато, а господарят изобщо не се интересуваше от него!
Лейди Ле Гион отиде на опера. Лейди Ле Гион посещаваше художествени галерии. Лейди Ле Гион вкусваше от живота без задръжки. Само че, доколкото Игор успя да установи, лейди Ле Гион не се отбиваше в ресторанти, а и никой не доставяше храна в къщата.
12
Вероятно е уместно да отбележим, че на никой Игор злото не му е присъщо поначало. Той обаче не си позволява да съди околните. Предполага се, че е така, защото ако работиш за върколаци, вампири или хора, смятащи хирургията не за наука, а за авангардно изкуство, и започнеш да ги съдиш, не би ти останало време да свършиш