Лейди Ле Гион бе намислила нещо недобро. Нямаше нужда Игор да умува дълго, за да се досети. Освен това името на лейди Ле Гион липсваше в „Справочника на Туърп“ и „Алманах дьо Готик“, както и в другите издания от този сорт, а първата му работа беше да ги прелисти старателно. Следователно тя имаше какво да крие. Разбира се, бе работил от време на време за господари, които вечно имаха какво да крият, дори в дълбоки дупки посред нощ. Този път обаче забелязваше две явни разлики от морална гледна точка. Не нейна светлост, а Джереми стана негов господар, и което беше несравнимо по-важно — самият Игор реши, че има разлики от морална гледна точка.
Доближи стъкления часовник.
Наглед беше почти готов. Джереми измисли механизъм, разположен зад циферблата, а Игор го изработи изцяло от стъкло. Този механизъм нямаше нищо общо с другия, който трепкаше полуневидим под махалото и след сглобяването си заемаше стъписващо малка част от пространството. Много от детайлите му вече не споделяха една и съща комбинация от измерения с останалите. Но часовникът имаше циферблат, тоест нуждаеше се от стрелки, затова стъкленото махало се люлееше, стрелките обикаляха и показваха отминаването на нормалното всекидневно време. Тиктакането малко напомняше за камбана, сякаш някой чукаше с нокът по кристална чаша за вино.
Игор сведе поглед към своите ръце втора ръка. И те вече го притесняваха. Откакто стъкленият часовник наистина заприлича на часовник, разтреперваха се всеки път, щом Игор пристъпеше към творението.
Тик-так
Никой не забеляза Сюзън в библиотеката на Гилдията на историците, макар че прерови купчина книги. Понякога си записваше по нещо.
Нямаше представа дали и другата си дарба дължи на Смърт, но не пропусна да сподели с децата в класа, че те също имат лениво око и работно око. Съществуват два възможни погледа към света. Ленивото око вижда само повърхността. Работното око прониква до действителността под нея.
Обърна на нова страница.
Видяна с работното око, историята наистина изглеждаше чудновато. Белезите изпъкваха. Например имаше озадачаващи моменти в историята на страната Ефеб. Или прочутите й философи са се наслаждавали на неимоверно дълъг живот, или са наследявали един от друг все същите имена, или към тази история са били пришити кръпки. Историята на Омния пък беше страхотна бъркотия. Наглед два века бяха натикани в един и единствено поради възгледите на омнианците, чиято религия поначало смесваше миналото и бъдещето с настоящето, никой не бе обърнал особено внимание на несъответствията.
Ами долината Куум? Всеки знаеше, че там се е провела легендарна битка между джуджета, тролове и наемници, сражаващи се и за двете враждуващи страни. Но колко битки всъщност е имало? Историците настояваха, че долината била разположена твърде удобно в спорната територия, за да стане предпочитано игрище за местните люти схватки. Нищо не пречеше обаче и да повярваш (да речем, ако дядо ти е Смърт), че парче, което по чиста случайност пасвало, е било снаждано няколко пъти по протежението на историята. Така поколение след поколение си навличали все същата безсмислена беда, крещейки до прегракване „Помнете долината Куум!“.13
Навсякъде попадаше на несъответствия и отклонения.
Но никой не ги бе открил.
На хората трябваше да им се признае, че притежаваха една от най-стъписващите дарби във Вселената. Дори дядо й бе споменавал за нея. Другаде нямаше разумна раса, която да е изобретила скуката. И може би тъкмо скуката, а не интелектът, бе тласнала хората нагоре по стълбата на еволюцията. Впрочем джуджетата и троловете също не бяха лишени от тази озадачаваща способност да зареят поглед към Вселената и да промърморят: „Ох, и днес е като вчера, ама че тъпотия. А какво ли ще стане, ако взема този камък и го стоваря върху онази глава?“
С тази дарба бе свързано и умението на всичко да се придава нормален вид. Светът се обръщаше с главата надолу, а след броени дни хората смятаха, че така и трябва да бъде. С изумителна сила те отхвърляха и забравяха онова, което не се вписваше в картинката. Разказваха си смешни историйки, за да замажат с обяснения необяснимото, да покажат, че всичко е наред.
Историците го правеха най-изкусно. Ако изведнъж започнеше да им се струва, че през четиринадесети век не се е случило кой знае какво, закриваха пролуката с двайсетина всевъзможни теории. Но в никоя от тях дори не се споменаваше, че може би времето е било накълцано и напластено в деветнадесети век, където Трясъкът не оставил достатъчно подредени моменти, за да се случи всичко необходимо. Пък и кому е нужна повече от седмица, за да изобрети конския оглавник?
13
Всяко общество изпитва потребност от подобен боен вик, но рядко се случва да го използва в най-неподправения му пълен вариант: „Помнете жестокостите, които извършиха срещу нас миналия път, защото с тях ще оправдаем своите жестокости днес! И така нататък в същия дух! Ура!“